Четвъртък. От онези, които доказват, че Любовта съществува. И че няма нищо по-комично от подробните планове за живота на една дребнава Дева.
Сакът ми е зарязан до входната врата, а треньорът ми е изоставен, защото са се появили непреодолими логистични пречки, за преодоляването на които трябва да се откажа от спорта или от 14 сантиметровите си токове.
Днешната суета винаги е по-силна от бъдещите ползи. Но нищо не може да ме спре по победния път към отмятането на задължения. Иначе как се поддържа имиджа на успяла, красива и щастлива.
8756 крачки според мобилното приложение на телефона ми, 4 разнопосочни точки в София, разговори с клиенти, вино с приятелка, една бърза фотосесия, две стратегии, три ценови оферти и на финала съвсем неочаквано, психологическа подкрепа за близка, претърпяла автомобилна катастрофа.
На път съм да спечеля всички тиквени медали на Четвъртъка. Остава ми само последната дневна задача – да си хвана такси, което да затътри изтощените ми от завоевания на кокили крака.
Ръкомахам пред първата жълта кола с финеса, копиран през ранните ми женствени години от Кари Брадшоу, и лимузината спира. Настанявам се изискано на почти новата дамаска и тъкмо да се усмихна с удовлетворение, съзирам шофьорчето.
Непоправим тежък пич от Дружба, с татуировки по целите ръце, най-нов модел мобилен телефон, “маркови” дрехи, бавни заучени движения, с които приближава към устата си ЦИГАРА. Мислите ми трескаво започват да се блъскат в уморената ми вече глава. На повърхността нищо не е по-лошо от последствията за безценната ми, буйна, обгрижвана с толкова скъпи стилизиращи продукти, грива.
Колата вече се движи бавно, но пък пушекът от цигарата бързо обгръща отчаяната ми от безпомощност душа. Ако имам 2 гр. мозък и 3 гр. смелост ще се развикам в дясното ухо на пича, че ИСКАМ веднага, задължително на секундата да си изгаси цигарата, да ме остави на кръстовището, да ми повика друго такси и да ми плати за причиненото неудобство.
Ако… Умът ми ражда мисли със скоростта на звука, но явно някое ключово нервно окончание е било прекъснато от дневното трамбоване по павета, защото устата ми не пропуска никакъв звук. Задръстванията се проточват, проточва се и фасът от устата на непознатия, когото съдбата направи обект на всичките ми гневни копнежи.
Като контрапункт на тази мудност изведнъж пръстите му трескаво започват да дращят по екрана на телефона – знаци, икони, стикери… Вайбър ще завладее света. Бурна страст без звук. Същатата като моята. Не забелязвам как сме се качили на Околовръстното и колата се ускорява, без нищо в “Купето на отчаянието” да се променя.
Очите трескаво се взират в екрана, устата придърпва фаса, пръстите потупват по скрийна. Мисля, че имам около 30 сърца и всички са ми паднали в петите.
Само още веднъж през живота си съм била убедена, че ще умра преди да стигна. Един приятел ме кара до Бургас, но психологически е по-уютно да те убие познат. Явно силата на 5-те грама Душа, която нося, е в състояние да роди равна по тежест Смелост, защото изненадана от себе си извиквам: “Моля Ви да не пишете на телефона си, докато шофирате!”.
“Какво?”
“Да не пишете, докато шофирате, защото ме страхувате.”, отговарям аз с лек мек опит да включа хумор и така напрежението да се изпари.
“Аз не съм, докато се движим, ама добре.” Тонът е хладен, ръката пуска телефона, но очите остават вперени в него. Не смея да извадя собствения си телефон, за да напиша на мъжа си къде се намира полицата ми за застраховката и да му заръчам да заведе децата на първия им учебен ден въпреки траура, защото ако и аз не гледам пътя, няма да мога да изкрещя преди да се забием в някой смарт или ТИР.
Вече съм абсолютно убедена, че няма да свие на кръговото, а ще продължи към неизвестна посока, където ще ми отмъсти за дързостта със смърт. И тайно се надявам, че ще ме открият преди да се разпухна съвсем и ще могат да ме погребат с някоя D&G, както си мечтая. Какво облекчение изпитвам само в мига, в който пуска мигача в посока към цивилизацията. Още само 5 мин. сили и ще прегърна децата си. Без телефон и цигара тежките движения стават нервни.
Потупване по скоростния лост, отваряне и затваряне на прозореца, следват намаляване и увеличаване на музиката от радиото и в заветния миг той идва. Големият Въпрос на нашата връзка. “Цигарите пречат ли ви?”
Имам само стотни от секундата да реша дали отново да бъда смотла, отчаяно вкопчена в животеца си или да му хакна страшната си решителност в лицето.
“Съвсем мъничко още и слизам.”, смотолевям с 20% от гласа си. Само 3 мин. още и животът ми ще зависи само от стабилността на собствените ми токове.
“Да, да, тук е чудесно, благодаря Ви. Ето..., нямам нужда от касов бон. Чудесно.”
“Хайде, че свивам вече към Дружба, не се издържа вече в тази кола.” “Верно ли? А аз мислех, че е някакъв мой личен проблем.”, отговарям любезно преди да се отправя към дома си. Завъртам ключа и децата наскачат с ентусиазъм преди да се отдръпнат в шок.
“Уууу, как миришеш. Какво си правила?”
“Компромиси.”, смотолевя една смотла по същото време, докато се съблича в банята.
Автор: Пепи Димитрова
Още от категорията Из edn@
От любов в приятелство - над едно парче торта
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".