Въпросът за това на кой от двамата родители да се предоставят родителските права по отглеждането и възпитанието на децата е решен доста еднозначно в съдебната ни практика. В повече от 85% от случаите те се предоставят на майката, а бащата бива осъден да заплаща издръжка.

Невинаги съм споделял това възприето разбиране, но какво аз споделям и какво не, си е мой проблем. Думата има съдът и тази преценка той прави по свое вътрешно убеждение, на базата на доказателствата по делото и на базата на доклада, предоставен от страна на социалната служба. Тези доклади са сравнително нови за правораздавателната ни дейност и са резултат  на осъвремененото ни законодателство.

Главното условие, при което съдът взема решението си, е защитата на интересите на детето/децата и при съобразяване на наложените в обществото ни правила за нормално физическо и психическо израстване на тези деца, тяхното възпитание, образование и духовно развитие.

Вземат се предвид полът и възрастта на детето/децата, а при навършена 10-годишна възраст се взема е мнението му, колкото и то да е незряло, все пак  има ориентировъчен характер за отношенията в семейството. Рядко например съдът пристъпва към разделяне на децата - едното да е при единия, а другото при другия родител.

Разбира се, постановеното съдебно решение подлежи на промяна при настъпването на определени обстоятелства - смърт на родителя, комуто са предоставени родителските права или изпадането му в болестно състояние, настъпването на някоя от социалните аномалии - алкохолизъм, наркотична зависимост, изтърпяване на наказание лишаване от свобода или налагането за дълъг период на мярка за неотклонение “задържане под стража”, започване на упражняването на професии с древен характер, но с неприемлива обществена стойност.

Съдът обаче не следи служебно за тези неща. Няма и как практически да го прави. Затова промяната на определените родителски права трябва да започне по искане на някого - това най-често е другият родител. Производството е открито, исково. Наличието на негативните обстоятелства трябва да бъде доказано от страната, искаща промяната на установения режим на родителски права. Ако той обаче е заминал на работа в друга страна (често срещана ситуация напоследък) или пък е прекъснал връзките си с детето/децата, тази инициатива може да започне от дядото или бабата, както и по инициатива на социалната служба.

В много редки случаи, още с прекратяването на брака, правата по отглеждането и възпитанието на детето могат да бъдат предоставени на неговите баба и дядо. Това най-често става, когато описаните по-горе негативни обстоятелства са налице и за двамата родители, а дядото и бабата отговарят на изискванията и могат да осигурят семейна среда на децата.

Писал съм вече за децата, като разменна монета в един развод. За съжаление не са редки случаите, когато майката или бащата, въпреки служебната си ангажираност, се стремят към получаването на правата по отглеждането и възпитанието на детето. Тогава се получава абсурдът то да бъде гледано практически от роднините, да бъде прибирано или карано на училище от близки и познати, храненето да става чрез указание по телефона и пр.

Спомняте си емблематичен български филм, когато телефонът звънваше в определено време и малкият герой, още преди да вдигне слушалката, казваше репликата си: ”Сега ще каже, че е ангажирана и ще закъснее, а аз да хапна нещо от хладилника...”. По силата на една житейска ирония това момченце-актьор, което гледахме в този филм с тази реплика, днес е уважаван адвокат в София.

Съветът ми е: Не се домогвайте до родителските права на всяка цена, ако наистина не сте в състояние да ги упражнявате ефективно и правилно в интерес на детето ви. Много по-достойно е да се откажете от тях в името на децата си и да предоставите упражняването на родителя, който има практическата, в това число и финансова, възможност да полага грижите по отглеждането и възпитанието на децата с цел да израснат те като пълноценни личности.

Упражняването на родителските права е свързано и с определени административни процедури - така например за издаването на документи на детето, в това число и на паспорт се иска съгласието и на двамата родители. При пътуването на детето с единия от родителите извън страната се иска съгласието на другия, непътуващ с детето родител. Много чести са случаите, когато ръководени от елементарна злоба, завист, ненавист, гняв, разочарование, отмъстителност и др. Емоции, тези родители не дават съгласието си.

Законът ни постановява, че тогава съгласието се замества от съда, но производството за това е исково и дотолкова нещата се забавят, че планираното пътуване обикновено се проваля. Разбира се, отделно от това родителят, пожелал да заведе детето си да разгледа Сикстинската капела например, трябва да доказва правилността на това свое начинание и значението му за развитието на детето си.

Друг е проблемът, че нерядко произнасянето от страна на съда по тези сложни житейски въпроси с дълготраен ефект върху децата, се извършва от съвсем млади юристи, без никакъв житейски и родителски опит.

Но за съдебната ни система или само хубаво, или.... нищо.