С мои приятели се шегувахме, какво ще правим на стари години: „Ами хайде да направим психологическа банка”, предложи един от тях. А аз: „И какво, ще даваме психологически кредит от типа – „ще се справиш, всичко ще бъде наред, нещата ще се получат”.
Посмяхме се… А от няколко месеца изследвам това - когато ние даваме тези кредити, водени от най-добри чувства, лишаваме човека от силата на собствената му опора.
При всяко кредитиране, този човек ни става длъжник. Ние го прикачваме към себе си. Повече или по-малко поемаме отговорност за него. И понякога, неосъзнато, подменяме неговите успехи с наши.
Замисляли ли сте се, колко често се вклиняваме в думите и делата на нашите близки? Как съвършено, без да се замисляме, ги обезценяваме и обезсилваме? Вгледайте се:
Колко често си позволяваме да прекъсваме другия, когато разговаряме. Особено, колко често жените в голяма компания, публично поправят и дават съвети на мъжете си – всичко това е проява на неуважение.
Речта е енергия, да прекъснеш потока на речта, не е просто да убиеш мисълта, а да повалиш опората.
Когато жената публично поправя, подобрява или се надсмива над своя мъж, тя го обезценява, понижава статуса му и се отнася с неуважение. Това е удар по неговата „социална значимост”. Всичко това разрушава близостта и е в ущърб и на двамата партньори.
Когато мъжът прекъсва жената, той проявява власт и отнема нейната. И понякога се опитва да преструктурира безсмислените, от неговата гледна точка емоции и мисли от дясното полукълбо, в последователността и яснотата на лявото.
Когато детето е увлечено емоционално в дадена игра, за разлика от възрастните, то е изцяло отдадено на това. Може да си представите как то се рее в дълбините на дясното си полукълбо и затова му е така трудно да възприеме и чуе възрастните, които го зоват от брега на лявото. Нужно е време, за да мине информацията по моста от едното до другото. Понякога тази информация дори не е различима. Когато искат от децата да реагират бързо, а те са потънали в игра, превключването е изпълнено с истерия, умора и отказ от контакт.
Когато често променяме траекторията на движение на малките деца, ние им отнемаме от силата, и така им казваме – „Ние сме богове, вие променяйте само малкото, което можете”. И децата стават по-сковани, по-агресивни, импулсивни, инатливи и неинициативни. Всичко това ние не го осъзнаваме – неуважението към процесите и динамиката на малките човечета, които оставят у нас чувството „С нищо не мога да повлияя”.
Когато се намесваме със своите озарения, оценки, халюцинации и съвети, непоискана помощ, и правим нещо за някой, който е в състояние да се справи сам. Когато родителите, например, идват да гости на порасналите си деца, и започват да „помагат”, това не е помощ, това е инвалидизация. Това лишава човек от собствените му сили, опит и разбиране. Посланието е „Ти си малък и слаб, без мене няма да се справиш”. И това не е любов – това е подкуп и опит да докажеш собствената си значимост. Опит да се превърнеш в Бог в очите на детето си.
Има един чудесен цитат на Берт Хелингер (автор на метода „Семейни констелации):
„Проблемът, който има даден човек, може да бъде носен единствено и само от него. Ако друг поиска да го носи заради него, то човекът става слаб. Ако аз видя у другия нещо и непременно искам да му го споделя, но се сдържа и не го кажа, това ми струва сили. Силата, която тази сдържаност ми коства, се превръща в сила за него. Изведнъж в главата му светва онова, което аз съм искал да му кажа. Тъй като тази мисъл е отишла при него сама, той може да я приеме.
Ако аз не се въздържа и искам непременно да му я кажа, изпитвам облекчение от това, че съм го направил. Но така съм му отнел силата. Дори казаното от мен да е правилно, той не може да го приеме, защото не се е родило вътре в него. Така че, сдържаността се явява основа на уважението и основа на любовта”.
Когато често казваме един на друг: „Всичко ще бъде наред”. Когато приемаме решения вместо другите и им даваме съвети, ние влизаме в ролята на Бог. И лишаваме близките си от възможността сами да почувстват себе си, да изпитат своите сили и потребности. Всъщност, психолозите изобщо нямат право да дават съвети. Ако дават, значи е време самите те да тръгнат на терапия.
Бъдете до близките си в трудни моменти, но не давайте съвети – уверете ги, че всичко, което им се случва е по силите им. В очите им ще видите радост и благодарност. И навярно за първи път ще усетят, че никой не иска да ги лиши от силата им.
За още полезни и практични статии харесайте страницата ни във Facebook ТУК.
