За изкуството обикновено не трябва да се говори.

То трябва да се усеща, да се поема с всички сетива и да бъде оставено да говори само.

Все пак, водени от разбираемото желание да се опитаме да разкрием магията, се срещаме с Венета Дочева, художник.

Защо точно с нея ли?

Защото тя е онова тихо доказателство, че в България не сме забравили да се радваме и да оценяваме красотата и изкуството.

Венета има близо 150 хиляди последователи във Фейсбук, които истински се възхищават на картините й.

Ние вече също сме сред тях.

От кога рисуваш?

Винаги съм рисувала.

Най-ранните ми детски спомени са свързани с рисуването, с тази разлика, че тогава предпочитах фулмастерите. С водните бои беше пълна катастрофа.

Навън ли рисуваш пейзажите си?

Аз не съм пленерен художник. Обикновено първо събирам впечатления и емоции и след като се прибера вкъщи, тогава рисувам. Аз работя с много вода, която навън няма как да овладея.

За да успея да се справя с водата и разтичанията, ми е нужна много голяма концентрация, а навън всичко пречи.

Или вятърът ще ми е много силен или слънцето ще ми изсушава прекалено бързо листа,или наклона на разливане на водата няма да е точен.

Можем ли да те срещнем някъде и да те видим как рисуваш?

Притеснявам се когато някой ме гледа как рисувам. Започвам прекалено да се старая и става голяма бъркотия.

Рисуването с акварел изисква спонтанност и откровеност.

Ако вкараш амбиция, всичко се обърква. Надявам се след някоя друга година да преодолея стреса от рисуване пред други хора,защото вече периодично ме канят да водя мастер класове, но не се чувствам готова.

Как се ражда една картина? Надраскваш си първо нещо като „чернова“ и после рисуваш на платното или започваш направо с цветове? Хората рядко си дават сметка, че зад всяка красива картина стои много, много работа и упражняване на техниката, не само талант. 

Според мен талантът е задължителното зрънце, а след това идва многото работа.

Особено при акварела, ако спреш за малко по-дълъг период, губиш връзката с водата и следва връщане назад.

Обикновено най-дългият период, за който спирам да рисувам, е 10 дни и след това ми трябва известно време, за да се върна във форма.

Създаването на една картина за мен е процес на много нива, някои осъзнати, други- не.

Обикновено, като стана сутрин, се замислям в какви цветове ми се работи, какво ми се иска да опитам да нарисувам, след което започвам да търся нужната емоция в себе си, провокирам я най-вече с музика.

И когато съм напълно готова, когато видя завършената картина в главата си, тогава започвам да рисувам.

Това е моментът вече, в който техниката е важна.

Първо нахвърлям много бегло и леко с молив,после започвам с цветовете, някой път рисувам направо с цветове.

Музикант къща не храни, казват. А художник?

Аз не се оплаквам, много хора и от България и извън нея се интересуват от картините ми. Но това не стана за един ден.

До много скоро аз съвместявах адвокатската професия с рисуването.

Трябваше ми много време, за да се реша да бъда само художник. За което съм много благодарна на близките ми, които ме подкрепиха, и публиката ми във Фейсбук.

Правиш ли изложби? Къде, кога?

Не съм правила от две години. Първоначално правех по пет изложби на година, както из цяла България, така и в чужбина.

Правила съм самостоятелни изложби в Париж, Братислава, Варшава, участвала съм в общи изложби извън България. И в момента ме канят в Израел, Латвия, но за сега съм спряла изложбите.

Преди месец се свързаха с мен от Ню Йорк за да участвам в един много интересен проект, искат да издадат книга за акварелисти по цял свят.

За да те включат в книгата, трябва да се явиш на конкурс.

А мен ме поканиха да се присъединя без конкурс...

Книгата трябва да излезе през декември.