Книга с любовни заклинания

Книга с любовни заклинания
Снимка: netinfo

Издателска къща "Хермес" пусна на пазара нова книга - "Любовни заклинания".

Изданието представлява сборник с разкази. Тема на книгата е любовта и тънкото острие, по което жените балансират, за да я задържат – с извечните женски хитрости и оръжия, обикновени съвети или опити за магии...

Разкази, в които слънчев миг или цветна снимка могат носталгично да ни припомнят забравените думи на любовта или даже нереални и мистични същества да се намесят в нейна подкрепа и отмъщение...

И накрая остава въпросът: доколко това божие създание жената е реално, доколко е иреално, доколко е самодива, страх, кошмар и любов. И какво са мъжете, разбира се.

За автора:
Анита Тарасевич е родена през 1965 г. в гр. Пловдив. Завършила е СОУ "П. К. Яворов". Тогава са първите ѝ публикации във в. "Средношколско знаме" и сп. "Родна реч".

Завършва СУ "Климент Охридски" със специалност "Българска филология". По това време публикува стихове във в. "Пулс", "Народна младеж", "Студентска трибуна", сп. "Тракия", "Простори", "Жар" и други издания.

Стихосбирката ѝ "Паметта на всяка капка" излиза през месец март 1990 г. в издателство "Христо Г. Данов" – Пловдив под редакцията на Добромир Тонев. През 2003 г. детската ѝ книга "Джуждето Джу и други тайни" е издадена с конкурс на Националния център за книгата на Министерството на културата. През 2012 г. ИК "Хермес" издава сборника ѝ с разкази "Невинни момичета".

Публикува разкази във в. "Сега", "Аз буки", "Монитор".

Откъс от "Любовни заклинания":

СИЯНА

Може и на колене, но в никакъв случай „боса по асфалта” - докато глупачките от нейното училище на село попълваха лексикони с „никога на колене пред когото и да е”, Събка, без да се занимава с техните глупости, си мислеше, че е готова да направи точно обратното.

В училище й викаха Зъбка заради кривите предни зъби, които се бяха качили един върху друг. Когато започна да печели пари, най-напред отиде на зъболекар. След всичките промени, които беше направила с външния си вид, злорадо си мислеше, онези трътлести нейни съученички днес едва ли биха я познали. Промени си и името; всичките й познати от последните години я знаят като Сияна.

Потеглили са скоро, сградите постепенно отстъпват пред по-големите, незастроени пространства. Не след дълго микробусът с момичетата излиза от града.

Не би се сетила за съученичките си, както не се е сещала за тях в последните десет години, откакто напусна селото, но щом разбра за къде са ангажирани, в коя местност, изстина. Имаше ли вероятност да срещне някой познат? Кой беше мъжът, който ги беше поръчал? Не можеше да пита за подробности – това не се очакваше от нея, а и не искаше да се издаде, че в това забутано село е минал предишният й живот, все пак беше родена не тук, а в болницата на областния център.

Пътуването е спокойно. Когато някой ангажира момичета на отдалечено място, те знаят, че и забавлението, и парите си заслужават. Трябва да се нагласят, да се харесат на мъжете, нали това им е работата. Отделили са време и пари за вани с ароматни масла, за фризьор, грим, парфюмите им са скъпи; определено си струват парите, които им плащат. Затова и сега говорят за тоалети, обсъждат цените на обувките си, чантите си, дрехите, които са взели със себе си, новата фризьорка, козметичката, някой филм – всъщност нищо друго не ги свързва.

Сияна мълчаливо гледа навън, пейзажите се сменят, равнината постепенно е заменена от ниски хълмове, те стават по-високи, по-стръмни, магистралата е пуста, микробусът лети. После завиват надясно по по-тясно шосе, започват да се изкачват; пътят е станал по-лош, започнало е да друса. Струва й се, че започва да разпознава дърветата, релефа; минават едното село, после още едно, накрая изникват и къщите на нейното.

Вълнува ли се? Не знае. Не идва по собствено желание. Свила е устни. Всъщност дори не ще и да го знае това място... И все пак, независимо от самата нея, в гърдите й се появява някакво усещане - непознато, не може да го назове; то се размърдва, нараства, поставя я нащрек. Може би неочаквано й е станало любопитно, без да го иска; сякаш се пробужда от сън и ето че се пита - в тази къща не живееше ли онова момиче, винаги с плетени от баба му жилетки; а в онази - момчето, дето ходеше с дрехите на братята си, с мръсна коса, с гурели по очите, а там...

Всичко й е донякъде близко, но въпреки това и странно – чак толкова грозни ли бяха някога къщите? Така ли бяха легнали оградите? Покривите бяха ли хлътнали? Ето, друга къща там как се е срутила, не живееше ли в нея съученичката, от която все преписваха; улиците са като изровени от порои, захабени дрехи висят тук-там унило по теловете в дворовете, лицата, които се надигат след пушилката от микробуса, са мрачни...

Сияна тръсва глава – разбира се, че е било толкова грозно, няма време за сантименти, добре, че се е махнала оттук! Не й е интересно вече, мрази този прахоляк, от който е направила всичко възможно да избяга.

Но после пак... Центърът, ето го кметството, училището – току-що ремонтирано, с неподходящ на фона на сивите олющени селски къщи ярък прасковен цвят...

Шофьорът удря спирачки, микробусът спира. Мъжът, който през целия път не е пропуснал да им хвърля похотливи погледи в огледалото – не по-различен от който и да е мъж, дето е срещала, мисли си – не знае накъде да кара. Подава глава от прозореца и пита селяните, събрали се под пробития навес на спирката, някои - подпрели се на ръждясалите й подпори, други - седнали на желязната скамейка.

- Къде е Замъкът?

- Кой замък? – чудят се селяните.

- Е, замъкът, така ми казаха да търся. От центъра на селото... наляво ли, надясно ли, забравих.

В очите на селяните просветва нещо, а лицата им захитряват.

- Ми какво караш, какво носиш? – питат и гледат лукаво към момичетата зад стъклата.

- Е, момичета – кима назад шофьорът.

- На почивка ли, на какво? – подсмихват се селяните.

- Ми платили са ми, карам ги, отде да знам – казва мъжът, но влиза в тона на селяните, подсмихва се и намига.

Селяните протягат вратове, взират се в момичетата.

И момичетата поглеждат навън с нежелание и леко надменно. Селяните със стари и избелели дрехи не им харесват. Малко ги е гнус от тях, сякаш могат да им предадат някаква зараза през стъклата.

Само Сияна задържа поглед, търси нещо по лицата им. Ами ако познае някого? А ако някой я познае? Не, не е възможно след толкова години, които й се струват като цял век, след промените, които е направила със себе си – опитвала е да изтрие, да изтръгне и захвърли надалеч селското, от което е тръгнала... Не е възможно; не се е връщала оттогава. И какво да намери тук? Какво да търси? Каквото е търсила, е намерила там, където го иска!

- Хубави момичета, а? – разтягат селяните устни в усмивки, показват почернелите си зъби.

- Е, па хубави ли са, не са ли – не ми плащат да знам... Замъка търся, Замъка – подсеща ги шофьорът за какво е спрял.

- Да не отиваш при Иван Мазния? – решават оттатък да помогнат все пак с нещо.

- При Иван трябва да ги закарам, ама прякори не знам – увърта шофьорът. – Не знам прякори. Мазен ли е, сух ли е – негова работа.

- При Мазния ще трябва да отива – съгласяват се един през друг мъжете.

- Ако има Замък, значи е той – започва да нервничи шофьорът. – Ако е наляво или надясно оттук, значи е той.

- А, замък то! – вика един от селяните. – Ич не е замък. Общежитие беше за работниците в мината, ама като я затвориха...

- Мазния я взе... за два лева, казаха...

- И ние искаме за два лева... ама – на, той я взе! - цъка с уста някой, а останалите клатят глави в съгласие.

- „Къщата на удоволствието” й викаме – снишава глас трети. - Всяка седмица пристигат с джиповете и какво правят вътре – никой не знае...

– Ма едни момичета идват – от телевизора сякаш са слезли. То и тези сигур са хубавки де – кима към микробуса друг, а останалите се подхилкват.

- Като гледаме отвън как я е ремонтирал, само си представяме какво е вътре! – връщат се обратно на темата. – Теб ако те пуснат вътре, виж, пък ела да ни кажеш какво има там – заричат му те.

На момичетата им е неприятно, стоенето тук не им харесва, не влиза в задълженията им. Шест на брой, красиви и някак специални, с различен цвят на косите – руси, кестеняви, чернокоса и червенокоса - те са протегнали краката си, неестествено удължени от високите токове. По идеално гримираните им лица се чете само досада.

- Айде, тия няма ли да изплюят камъчето? – измърморва през дъвката една от двете руси, Любляна; едва ли това е истинското й име, мисли си Сияна, не че истинското я интересува. Нищо за другите не я интересува, всяка е сама за себе си.

Пришпорен, без да забравя кой му плаща курса, и шофьорът припира:

- Е, накъде, значи, оттук?

Мъжете отговарят с мърморене, разбрали са, че разговорът не може да бъде проточен повече; един обяснява по-високо накъде да завият с микробуса и как да продължат.

Момичетата се споглеждат – едно завърта очи, друго издишва с облекчение – доволни са, че срещата приключва.

Сияна е напрегната. Микробусът друсва пак по разбитата настилка; тя за малко се изплашва, че могат да минат точно по нейната улица.

Излизат от селото, на Сияна й олеква, поема по-свободно дъх. Облаците от парфюми, които са влезли в микробуса при качването им в града, са поизветрели; през прозореца на шофьора навлиза свеж боров аромат.

Микробусът минава през портата на висока ограда, друсането внезапно спира на гладко асфалтираната алея; сградата е красива, ремонтирана, прилича на хотел. Няколко стъпала водят към голяма затворена врата от масивно дърво. От двете й страни има саксии с палми.

Микробусът плавно подминава парадния вход и спира отстрани на сградата, пред по-малка, също затворена, врата. Зад разтворените прозорци на първия етаж се вижда кухнята – просторна и модерна.

Момичетата гледат с любопитство, слизат едно по едно от микробуса, протягат дългите си крака, разперват ръце; шофьорът също вече е навън, разглежда нещо по предните гуми; страничната врата на къщата се отваря и оттам излиза широко ухилен мъж, облечен с анцуг.

- Ето ги момичетата от забавачката! – хили се мазно (Мазния, сетили са се момичетата). Момичетата се усмихват ентусиазирано. Той мушва пари в джоба на ризата на шофьора. Шофьорът ги вади колебливо, после прокарва пръст по ръбовете на банкнотите, не смее да ги брои, кима.

- Ще дойдеш вдругиден, в десет сутринта – казва му мъжът. – Ма много сте ми хубави, ей – вече на момичетата. – От забавачката, нали разбрахте? – повтаря, за да е сигурен, че са разбрали шегата.

Момичетата се споглеждат и пак му се усмихват. Една изпъчва бюст, друга тръсва дългата си коса, трета се поклаща на високите токчета. Сияна се чуди дали е местен, дали има вероятност да го познава.

- От забавачката, щото ще се забавляваме, нали? – Шегата не им се струва много подходяща, но те отново разкършват тела. – Забавачката, нали се сещате – пак натъртва мъжът. – Щото ще ни правите забавно... ха-ха... А аз съм г-н Иван Богатски, така ще ми викате - г-н Богатски. А може и по-така, чичо Ванко или само Ванко, за която много ме хареса... – намига той. - Ей онази песен сигурно я знаете – „Иване, Иване...”. Как беше нататък де, такова нещо? – Той щрака с пръсти, челото му е напрегнато от мислене, но не успява да се сети, момичетата се споглеждат, вдигат леко рамене, и те не знаят. – Е, ще почнем с някоя по-весела песен тогава – парички, за всички, така де – хили им се той и добавя с мазен смях: – Добре дошли в Замъка на удоволствията. То и удоволствията ще са от вас де... ха-ха... – смее се вече съвсем високо.

И момичетата се усмихват, гъвкавите им тела се разлюляват.

На прозореца на кухнята са появява пълна жена, премества голяма тенджера. Вдига очи и ги вижда.

Сияна застива.

Готвачката премерва момичетата с неодобрителен поглед.

Остаряла е. Но въпреки бялата престилка, бялата кърпа на главата, която е закрила половината й чело, наболите косми покрай устата, бръчките, увисналата кожа, Сияна няма как да не я познае! А дали майка й би разпознала - под фон дьо тена, ружа, сенките, снежнобелите коронки на зъбите, екстейшъните на косата, изкуствените мигли и гърди, дългите нокти с ноктопластика, дори и зад тъмните очила - по-малката си дъщеря?

Сияна се извръща бързо, дръпва се назад, извън полезрението на жената.

- Не мога да остана! – изшептява.

Мазната усмивка изчезва на секундата.

- Какво? – пита, все едно я смята за луда. Изглежда толкова изненадан, все едно току-що са му отмъкнали портфейла от джоба.

- Не мога, стана нещо... Случило се е нещо, получих есемес – сеща се да каже. – Трябва бързо да се върна.

- Ама не сме се разбирали така – казахме шест момичета, значи шест момичета трябват. – Гласът му е тих, долавят се метални нотки. – Не може такива работи!

- Спешно е – задъхва се тя. – Трябва да се върна.

Мазния вдига рамене, влиза в къщата и някъде там, в коридора, започва да говори по телефона.

- Една от вашите... иска да... де да я знам коя, какво ме интересува... ти си я виж коя е... издънка... трябват шест... глоба... – чува отдалеч.

После – ново набиране, с променен тон, с извинителна интонация:

- Една по-малко... нещо спешно... агенцията... глоба...

Едрата жена пак се появява в отвора на прозореца, в силните й ръце чиниите изглеждат крехки и чупливи. Не поглежда навън. Момичетата са се скупчили настрани от Сияна, шушукат си. Сияна не им казва нищо, само тъжно клати глава, обърнала гръб на къщата.

Мазния излиза, с жест показва на момичетата да влязат, Сияна не помръдва.

- Шефът каза да си ходиш с микробуса. Ще изпуснеш веселбата – с крива усмивка към нея. Погледът му се плъзва подробно по тялото й от горе надолу и обратно, без да я щади. От първоначалната му любезност не е останало нищо. – Имаш да ми се реваншираш.

Шофьорът е наблюдавал с едва прикрит интерес случващото се, изправен до микробуса, с цигара между пръстите на ръката.

- Вдругиден, в десет сутринта – посочва към гърдите му като с дуло на пистолет Мазния; и в жеста, и в гласа му има предупреждение.

Шофьорът кима и без да чака допълнителни разпореждания, се настанява на седалката.

Сияна хвърля още един бърз поглед към прозореца, качва се в микробуса и отива назад. Отпуска се на едно от местата; цялата е стегната, усеща неприятен вкус в устата.

Шофьорът не си позволява да се бави, тръгва веднага под зоркия поглед на Мазния. Сияна мълчи, шофьорът – също.

Микробусът се движи бавно, шофьорът опитва да заобикаля дупките по пътя; спира пак в центъра. Мъжете още седят под дървения навес на спирката.

- Няма ли го рейса, няма ли го? – пита шофьорът.

- Кой рейс? – чудят се селяните.

- Дето го чакате.

- А, няма рейс тука, няма рейс – казват отново един през друг.

- Че какво чакате тогава? – чуди се този път шофьорът.

- Нищо не чакаме, седим си, приказваме, политиката бистрим...

- Че нещо, кръчма нямате ли, там да седите?

- Кръчма! – споглеждат се мъжете. – Че кой ще ти прави кръчма у наше село, то кой ще влезе, хора няма вече.

- Е, как, една кръчма да нямате... А магазинът къде ви е?

- Абе, магазин! Ей там, в дворчето, лавката отваря, ама само във вторник и петък – хлябът, като дойде, брашно, ако искаш, такова нещо.

- Ей, че съм жаден! Една вода не ме черпиха горе – казва шофьорът и смига.

- А, чакай богатите да те черпят нещо! Ей там влез, ей там, където е зелената врата, има чешма, пий. Няма куче, не се бой. То и хора няма - училището е затворено, втора година няма първолаци. В кметството също никой няма.

- Не си ли жадна? – обръща се към Сияна шофьорът.

Сияна точно отваря чантата си, за да извади ментова дъвка - има и малко шише с вода.

Сбърчва нос, тръска глава, после - размислила, се изправя и тръгва да слиза.

Високите й токове изскърцват в изронения асфалт, поддават между парчетата дребен и едър чакъл, после внезапно срещат съпротивлението на разнебитените и криви плочки на тротоара. Шофьорът не се сеща да й подаде ръка; един от мъжете е избързал и отваря вратата на двора. Тя изплаква нещо тъжно, свое си, вероятно свързано с некролога, залепен на нея. Сияна го поглежда, строгите очи на непознатия я обезкуражават.

Отказва се да влезе. Усеща, че е ужасно несъвместима с тези дрехи и грим тук, пред изоставеното дворче.

Двамата мъже са при чешмата, нещо си говорят и кимат с глава към нея, подсмихват се. Тя не им обръща внимание. Все пак ще пие от шишето.

Две боси циганета притичват отстрани. Едното носи коте. Щом я виждат, спират. Ококорените им очи, шушукане, бъркане в носа, вперване ту в обувките, ту в герданите й, ту в косата й. Котето дращи, циганчето го пуска на плочките, децата й обръщат гръб и се заиграват в прахоляка.

Връща се в микробуса, шофьорът идва и той - с мокри коса и предница на ризата, от него капе вода; качва се на мястото си. Микробусът изръмжава и тръгва.

Сияна се обръща назад. Микробусът е вдигнал пушилка, циганчетата не обръщат внимание, все така погълнати от играта с котето, замъглени в облака от прах.

- Добре, че се махнах – казва.

- Какво? - обръща за миг назад глава шофьорът.

- Нищо.

- Ама хубава къща, а? За Замъка говоря – уточнява шофьорът. – Как да се сети човек, че над такова село има такъв Замък, а, добре са се скрили? – опитва се да се шегува той. – Тук мизерия, а там, в Замъка, кой знае?... И в нашето село е така – никой не остана.

- Чакай, чакай – спира го Сияна. – Я върни за малко по тази улица.

- Че защо? – чуди се шофьорът. – Това е пътят май.

- Не, нещо да видя, нещо интересно видях там.

- Е, къде?

- Ей натам, сега наляво. Не, надясно трябваше.

Шофьорът не вярва, че може да има нещо интересно, мръщи се, подкарва неуверено. След малко тя успява да го упъти във вярната посока; щом вижда къщата, го моли да спре.

- Ей, ако си решила да купуваш къща насам, да знаеш, че не е добра сделка – съветва я шофьорът. – Тук по-добре няма да стане, по-зле – може.

Къщата е такава, каквато я помни. Дори от микробуса вижда некролога, но не може да различи годината. Поне допреди пет години баща й беше жив, тогава, когато им се обади за последно.

Нищо не изпитва сега. Никаква омраза, никаква. А как мразеше тази къща, този двор, миризмата на кочина, на птици. Мразеше тези хора, на които им харесваше да живеят така и сякаш я дърпаха в калта си.

Сега не мрази.

Даже никакво чувство не изпитва. Като че ли омразата й е изкипяла с пяната на изпитото през годините шампанско.

- Мима ли търсите? – излиза жена от съседния двор. На Сияна й се струва смътно позната. – Тя е на работа, още сутринта я взеха в Замъка, там я търсете.

- Не, не – намесва се шофьорът, – никого не търсим, само минаваме и гледаме.

Жената вдига рамене – то какво има за гледане, иска да каже.

- А, щото аз й понаглеждам къщата през деня, да не влезе някой, докато я няма, ама...

Двамата се разговарят, Сияна продължава да се взира през прозореца.

Усеща отново размърдването в гърдите си.

Никой вече не я знае като Събка. Всички я знаят като Сияна. И всички, които я знаят като Сияна, въобще не се интересуват коя е всъщност, откъде е, дали това е истинското й име... Тук пък никой не може да я разпознае. Или може? И кой я познава всъщност?

Щеше ли да избяга презглава, ако беше видяла майка си при различни обстоятелства? Не там, в Замъка, тя - с момичетата, а майка й – в кухнята! Щеше ли някоя от двете да протегне ръка; какво щеше да й каже майка й? Въпреки годините без вест, въпреки лошите думи, които им изрече на тръгване?

Шофьорът й говори, пита я нещо, тя кима, без да е чула въобще за какво става дума, микробусът тръгва пак, подскача по разбитите улици.

А тя вижда друг образ – представя си как майка й се връща довечера от работа, може би ще я докара някакъв подобен на този микробус, майка й ще слезе от него, съседката ще излезе от двора, майка й ще направи няколко крачки, ще вдигне от челото бялата кърпа с тези едри свои ръце и ще каже:

- Видях я. – Така ще каже. – Видях я. Сърцето ми трепна и разбрах, че е тя.

Хороскоп за деня

Магическата топка
Попитай Магическата топка
Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня

Авторите

Оферти