Илиaна Смилянова
Човек не е това, което си мисли. Той е това, което крие. Казал го е Андре Малро.
Всеки от нас е книга с много истории и герои. Тъжни и весели, успели и провалени, гневни и милостиви, честни и лъжовни, удовлетворени и недоволни, щедри и стиснати, симпатични и отблъскващи, благи и жестоки.
Това многообразие прави една книга интересна и търсена. И най-вече – истинска.
Ненормална съм, мрънкам и не знам какво искам
Всяка сутрин в огледалото ни поглеждат хем познати, хем непознати очи. Нашите собствени. Ние никога не можем да се опознаем докрай, да предвидим реакциите си, симпатиите и антипатиите си. Да контролираме изцяло себе си и живота. Никога не можем да знаем със сигурност как ще се чувстваме със себе си в края на този ден, къде ще ни отведе той, с кого ще ни срещне и с кого ще ни раздели.
Животът е приключение с неочакван край, а вълнението и вдъхновението са съставки, които го правят интересен и вкусен. И най-вече – истински.
Понякога се чувстваме добре в собствената си компания, гордеем се и сме доволни от себе си. Понякога сме неприятно изненадани и разочаровани, недоволни и гневни – пак на себе си.
Но винаги сме си ние. И в сянката, и в светлината си. И да се научим да не отричаме и да не загърбваме части от себе си е труден, но важен човешки урок. Да се научим да не се предаваме и да не предаваме себе си.
Защото всеки от нас има не едно, а много лица, желания, мисли. Да отречем непознатата, неприеманата, нелицеприятната, нехаресваната част от тях е като да гледаме света с едно око, да го слушаме с едно ухо, да го обхождаме на един крак и да го докосваме с една ръка. Спорно е какво ще спечелим. По-ясно е какво ще изгубим. Истинността си. И обичта към цялата си същност.
А ако искаме да се променяме, да се облагородяваме и възпитаваме, е нужно да се обичаме. С безлюбие цвете не можем да отгледаме, камо ли човек. Гневът е сенчестата сестра на милосърдието, критичността – на толерантността, раздразнението – на търпението, омразата – на любовта, отхвърлянето – на приемането.
Не звънете на бившите в полунощ!
Да ги разполовим и разделим, като признаваме и показваме само едната половината, е като да разделим своите деца и да скрием в мазето онези, които не харесваме, от които се срамуваме, които недолюбваме. Това, че нещо е скрито, не означава, че не съществува, че не му отдаваме време и енергия, нито че другите не подозират за нашата тайна.
Ние имаме сетива един за друг. Чуваме се отвъд думите, виждаме се отвъд маските, докосваме се отвъд прегръдката и ръкостискането. И дори да не знаем какво точно крие човекът срещу нас, вътре в себе си усещаме, че не е цялостен. Че има и още нещо... И това „още нещо” е в цената на искреността, на истинността, на честността. Това е част от основата, върху която се изграждат истинските приятелства, истинските ни връзки със себе си и с другите.
Човекът не е само това, което крие. Но без онова, което крие, не може да бъде себе си. Защото да признаем, да приемем и да обикнем чудовището е единственият начин да дадем възможност на чудото да се прояви.
