Крeмена Димитрова
Тя се казва Мария Исабел Анита Кармен де Хесус Варгас Лизано, но всички я знаем като Чавела Варгас.
Макар, че е родена в Коста Рика, в градчето Сан Хоакин де Флорес в далечната 1919-та година, Чавела е много по-позната като звездата на мексиканската музика, вдъхновила редица певци, артисти, художници и поети. Да споменем само имената на Фрида Кало и Диего Ривера, Федерико Гарсия Лорка, Педро Алмодовар.
Само преди три години се разделихме с нея, когато тя беше на 93 и със световна кариера. На погребението ѝ в Куернавака, Мексико през онзи неочаквано горещ август се събират тълпи от почитатели, които вместо да плачат, пият текила, пеят и танцуват. Така се изпраща една истинска звезда, която раздаде душата си, изпявайки най-великите песни на Латинска Америка по начин, който никой не може да забрави.
Спомнете си само Paloma Negra, Volver, Llorona, Que te vaya Bonito, Piensa en mi, и още, и още стотици безсмъртни ранчерос.
Но да отворим книгата на нейния живот и почетем онези тъжни, страстни и магични страници за една необикновена жена, която като че ли не бе от мащабите на този свят, безмерно талантлива и безкрайно самотна.
Всичко започва с това, че родителите ѝ се разделят, когато тя е още съвсем малка. Изоставят я във фермата на роднини на бащата, които нямат никакво отношение към нея. Чавела расте абсолютно сама, отхвърлена по незнайни причини дори от сестра си и братята си, без никаква любов и внимание. На деветгодишна възраст ослепява от полиомиелит. Като по чудо шамани от коренното индианско население спасяват живота и зрението ѝ. След години шаманското общество, което е само мъжко, дори ще я приеме за свой член.
В спомените си мексиканската дива разказва за суровия живот във фермата, за условията, в които ѝ се налага да се движи със зареден пистолет, за да се пази от хората и да избива змиите, които са навсякъде.
Един ден момичето напуска фермата и успява да стигне до града. Съвсем сама, без пукнат грош, без нищо и никого, тя тръгва из тълпата, водена като че ли от небесните сили и успява да открие и разпознае майка си, за която са ѝ казали, че е мъртва. Това са единствените ѝ няколко щастливи дни детство, които тя прекарва заедно с майка си, след което отново е върната във фермата.
Само на 17 години, със стар, раздрънкан самолет, Чавела напуска Коста Рика и попада в Мексико сити, където започва да гради живота си от нулата. Работи каквото ѝ попадне, живее на улицата, след това по пансиони, пее по улиците и баровете, до един ден, в който съдбата я среща с Фрида Кало и Диего Ривера. Тя отива да живее при тях в дома им. През целия си живот запазва спомените си за огромната си, споделена любов с Фрида.
Помните ли онази сцена от филма за Фрида, в която тя среща смъртта в един бар? Една черна старица, която пее най-разтърсващата и тъжна песен на света, песента за Ла Йорона, най-популярната легенда в испаноезичния свят? Тази жена е Чавела. Приела е да изиграе ролята на смъртта във филма за нейната любима. Двете икони на Мексико се срещат отново, макар и само на лента.
Още от малка тя осъзнава своята различност и през целия си живот води тежка борба да отстоява своите сексуални предпочитания към жените. Всичко това в едно консервативно и подчертано мъжко общество, което не ѝ прощава тази различност и я изправя пред всякакви изпитания. Последното, от които едва не я убива. На преклонна възраст, в началото на 21 век Чавела се завръща в родната си Коста Рика на посещение при живите си роднини. Родната ѝ сестра чрез манипулации се опитва да я вкара в клиника и да я обяви за душевно болна, която има нужда да лекува своята сексуална зависимост. Само силният ѝ дух и воля я спасяват от сигурна смърт и най-вече от унижението.
Пътят на Чавела към славата е дълъг и труден. Дълги години тя пее главно по нощните заведения на столицата Мексико. Случайността обаче я среща с един от големите мексикански композитори на 20 век – Хосе Алфредо Хименес. Той ѝ отваря пътя към висшето общество на Мексико и световната известност. През петдесетте години на 20-ти век Чавела се сприятелява с холивудските знаменитости, които са чести гости на курорта Акапулко. Те я търсят, за да изповядат своята самота и да ги излекува от любов. Само Чавела знае как.
Първият си албум издава чак през 1961 г., на 42 год. възраст. Песните, които изпълнява – ранчерос и болеро, са типични мексикански мъжки песни, които са както с фолклорен произход, така и лично творчество на редица композитори.
Облечена в мъжки национални костюми, с пистолет и бутилка текила в ръка, тя определено не е пример за подражание на младите, но всички я боготворят. И млади, и стари, и жени, и мъже.
В началото на 70-те години на миналия век си отива нейният приятел и съратник Хосе Хименес. Загуба, която Чавела не може да понесе, затова изпада в жестока криза, изпива няколко бутилки с текила и се затваря за близо двадесетгодишно отшелничество в собствения си дом. Години, изпълнени с мъка, самота и алкохолен дилириум, които я довеждат почти до лудост. Тя забравя за света и той забравя за нея.
Един ден през 1991 г., като истински феникс, тя става и прекратява своето бавно и сигурно самоубийство и излиза отново пред света. Това е повече от чудо. Това е възкръсване. Кариерата ѝ тръгва нагоре с шеметна бързина и достига немислими висоти. Славата ѝ прекрачва Латинска Америка и достига до Стария континент.
През 1993 г. в Мадрид, за първи път в живота си стъпва на театрална сцена – Зала Каракол. Между нея и испанската публика неусетно се установява една невидима, необяснима и неразрушима връзка, която я връща през следващите двадесет години непрекъснато на Иберийския полуостров.
Последният ѝ концерт – месец преди смъртта ѝ, е отново в Мадрид, и е посветен на голямата ѝ любов – Федерико Гарсия Лорка. През последните години публиката я аплодира десетки пъти по зали и стадиони – в цяла Латинска Америка, Карнеги Хол в Ню Йорк, зала Олимпия в Париж и в любимото ѝ Мексико.
Педро Алмодовар я боготвори като своя муза, десетки са личностите от латинския артистичен свят, които се прекланят пред нея и ѝ засвидетелстват непрестанно своята любов, уважение и респект. Редица световноизвестни режисьори използват нейната музика във филмите си.
Едва през 2002 г. тя открито заявява своята различна сексуалност, но никога не я превръща в тема или знаме, което да натрапва или развява навсякъде. Това е нещо, за което не обича да говори, никога не бяга от пикантните въпроси на журналистите, но не смята, че това е нещо, което трябва да бъде въпрос на публично обсъждане. Концертите ѝ са аскетични, чак неприлично семпли по отношение на техника и помпозност.
На сцената тя е сама с двама китаристи. Никога не се държи като капризна примадона, която се движи с огромен антураж и безкрайни претенции.
До смъртта си остава един най-обикновен човек, който притежава само няколко куфара с вещи и дрехи, живее в домовете на приятели, не обръща внимание на пари и скъпоценности и желае да притежава и раздава едно единствено нещо, за което вярва, че заслужава да се живее – Любов.
А в следващото видео от Vbox7 можете да се насладите на музиката на Чавела:
Прочети още:
Страстта според Исабел Алиенде
