Здравейте, Алексей!

Предполагам, че получавате стотици въпроси, но ще се престраша и аз да разкажа за моя проблем. Той се нарича страх от болести и смърт - страх, с който не зная как да се справя, въпреки психотерапията, книгите и автосугестията. Всеки здравословен проблем превръщам в драма, ходя по лекари, изследвания, пренебрегвам семейството си и в такива моменти съм фокусирана единствено върху себе си. Най-лошото е, че не мога да направя разлика - кога наистина имам проблем и кога той е псевдопроблем, кога да тичам към спешното и кога да изчакам. Тормозя себе си и близките ми и не зная как да прекъсна този омагьосан кръг, в който се въртя от години.

Благодаря.

Поздрави!

* * *

Здравейте,

Не знам дали има някакво успокоение във факта, че вашият проблем не е рядък случай. За съжаление, тревожността и страховете придобиват епидемичен характер в нашето съвремие, което аз започнах да обозначавам с понятието паник-култура. Сигурен съм, че в основата на това засилено усещане за обреченост стои подмяната на здравия мироглед за живота, който се изразява в чувството за цялостност и принадлежност (и оттам – доверие) към вселената с нездравата обективистка философия, която разделя света и човека. Пълнотата се заменя с раздробяване, доверието – с недоверие, съучастието в пълнотата на живота – с отчуждение и враждебност. Чудото на живота в цялост е заменено с човешките претенции за някакво право, господство и всемогъщество, които, разбира се, са несериозни.

Когато говоря за граници, нямам предвид, че граници не съществуват – човек е ограничено същество и дори не е нужно да мислите за смъртта, а само да протегнете ръката си, за да осъзнаете това. Разширяването и преодоляването на границите не е насочено към самозаблудата, че сме безсмъртни или недосегаеми, а във възстановяването на изгубената цялост, в опита отново да станем част от единния контекст на съществуването, да излезем от линейното време и пространство и да поставим себе си в перспективата на безкрая. Само така можем да постигнем това отместване на погледа от себе си, което вие чудесно сте отбелязала като същината на проблема. Пробвайте като начало да преместите центъра от себе си върху различни други неща. Може да ви бъде полезна следната вариация на една от базовите техники, които сме разглеждали на курсовете – нарича се “не Аз”.

Когато усетите, че идва страхът, започнете да прехвърляте чувството върху предмети от обкръжаващата ви среда, използвайки следната формулировка: “столът се страхува от ..., не аз, масата се страхува от ..., не аз, лампата се страхува от ..., не аз, ролката тоалетна хартия се страхува от ..., не аз” и така нататък, до насищане на играта или докато ви стане смешно.

Друг вариант да преместите фокуса от себе си, е да си очертаете един център (на пода), от който буквално да излизате, като поставяте нещо друго на вашето място – може да е листо, ваза, салфетка... Колкото по-абсурдно, толкова по-добре. Наистина има много варианти, зависи от вашата нагласа. Един по-весел начин би бил да пуснете страховете си “да пасат” – нещо като “щастливи кокошки” (може наистина да си нарисувате кокошки или да назначите клечки за уши в тази роля, да ги именувате със страхове, след което да ги пуснете в градинката зад блока).

В заключение, ако сте пропуснали книгата на Ивинела Самуилова “Къде отиваш, пътнико?”, препоръчвам да я прочетете. В нея става въпрос именно за тази трансформация на преживяването – от отчаянието към радостта, като изходният пункт е именно страхът от смъртта, а пътят на героинята ни отвежда до откритието за чудото на живота.

Поздрави, Алексей