Измина година и половина откакто светът попадна в клопките на сериозна епидемична криза. Колективно преминахме през страшно много - изолация, невъзможност да сме с близките си, да се видим с приятели и дори да излезем на разходка. Благодарение на усилията на човечеството виждаме светлината в тунела и нямаме търпение да прекрачим изхода.
Сега, когато вече „му се вижда краят“, много от нас са притеснени от килограмите, които са натрупали през месеците в изолация.
„Tези притеснения са колкото нелепи, толкова и разбираеми. Спомням си дните, които прекарах в дома на родителите ми, чудейки се как ще избягам от храната, която баща ми купува и панически правех упражнения в банята“ споделя ни Виктория.
„Вместо да съм благодарна, че съм здрава и хладилникът ми е пълен, (което не винаги е било така) продължавах да броя калории и макро.“
По време на пандемията взаимоотношенията с майка ѝ не са толкова добри, но проблемите успяват да ги сближат. „Имахме няколко много искрени и болезнени разговори. Осъзнах, че голяма част от проблема ми с храната и прекомерните тренировки не са новост. Просто кризата ги сложи под лупа.“
Свободното време в карантината ѝ дава време да разучи корените на отношението ѝ с тялото и постепенно осъзнава, че това, което прави от години, ѝ носи страдание. Една вечер, докато гледат телевизия, Виктория решава да повдигне темата за страха от наддаване. „Гледахме предаване, в което се говореше за „йо-йо ефекта“ и хранителните разстройства.“
Майка ми винаги се е старала да поддържа един и същи размер през годините и ми е казвала, че ако има желание, има и начин. Въпреки това качва и сваля едни и същи 10 килограма всяка година. От малка съм попила държанието ѝ около храната.“
Виктория (може би като всяко балканско момиче) често е получавала коментари и критики от роднините си по повод качени и свалени сантиметри от талията. Разбира, че майка ѝ също е израснала с доктрината на диетите. „Казах ѝ: „Мамо, не е ли странно как и ние правим същото? Защо от толкова години живеем в страх?“. Отначало майката на Виктория замита коментара ѝ под килима, но с течение на времето те все по-често разменят реплики по темата.
Проучват заедно техники за „радикално себеприемане“, правят си здравословни закуски вместо неподсладено кафе сутрин. Йогата в хола често завършва в кикотене на пода.
„Баща ми се радваше да ни види сутрин в кухнята. Много рядко се е случвало и тримата да седнем и да закусваме за повече от 15 минути“, разказва Вики. „Никак не е лесно да се пребориш с мислите и ограниченията, които си си налагала от малка. Мисля, че може би никога няма да обичам себе си и тялото си, но работя по това да съм в мир със себе си, независимо как изглеждам. Това означава радикалното себеприемане.“
Майката на Вики също се опитва да постигне мир с тялото си. За нея е по-трудно и се е извинила на дъщеря си, че е засяла у нея културата на диетите. „Не обвинявам майка ми. Напротив, радвам се, че двете вървим по този път ръка за ръка. На жените невидимо и неусетно се насажда, че най-големият ни принос за света е красотата. Че това е, което ни прави жени и дори хора. Аз също се чувствам виновна за лоши коментари, които съм правила относно външен вид и тегло. Особено около мои пълни приятелки. Благодаря, че ми прощават и че ми позволяват да се уча от тях. Днес с тях празнувам живота и щастието да съм в тялото си, каквото и да е то.“