Обичам да се събуждам и да научавам нещо ново за света или за себе си. И днес научих на какво трябва да науча себе си! На Отговорната безотговорност.
Или с други думи - на полезен егоизъм. Още от дете мои приятелки ми повтарят, че трябва да обърна внимание и на себе си, на моите нужди и потребности, а не да съм фокусирана върху задоволяване на чуждите прищевки. Те бяха прави, но аз не можех, от страх, че ще бъда отблъсната, изоставена, самотна.
Преди години майка ни реши, че ще ни прехвърли да живеем от Русе в Ловеч. В Русе аз бях едно диво и самостоятелно дете. Всички ми бяха приятели, обикалях улиците по цял ден. Доста ме шамареха, но бях щастлива.
На всичкото отгоре имам и недъг по рождение, не е очеваден, но аз си го знам и ме ограничава по определен начин. И така, майка ми ни премести в този иначе толкова симпатичен, но еснафски град и аз продължих да си живея както до сега, но уви, тук важаха други провила - не говори, че не знаеш кой те слуша, не скачай, не викай, и т.н. все забрани и ограничения.
А и в училище не гледаха с добри очи на придошлите, особено ако са от по-голям град. И аз се почуствах от никъде - от Русе ли съм или от Ловеч!?
Майка ми и баща ми се разделиха и живеехме при баба и дядо - възрастни хора, не обичаха шума. В училище нещата не вървяха. Започнаха едни подигравки за недъга ми, който до преди аз приемах като нещо нормално. И светът ми започа да се срива.
Мислите, че е лошо да се бият децата, не не е лошо. По-лошо е да ги изоставиш емоционално, уж те има, но те няма - не ги подкрепяш, не ги галиш, не изразяваш чуствата си. И какво мислите се случи с това момиче? Затвори се! И днес, толкова години по-късно, още е затворено и недоверчиво към хората.
Като всички недъгави хора и аз съм доста чуствителна към хорските коментари и сега слухът ми е изострен за злободневни одумвания. Хората си коментират разни неща и ако си нормален, просто ги подминаваш, но ако си недъгав и си бил обект на подигравки, ги приемаш присърце. Все се чудя защо хората не харесват това или онова в мен. Опитвам се да го поправя, за да престанат да го коментират. Даже, ако чуя злобен коментар за друг човек, се опитвам да го поправя при себе си. Но хората са злобни и винаги ще намерят за какво да говорят. Доста е стресиращо.
Знaм, че не мога да се харесам на всички. Дори известните личности страдат от злобните коментари в жълтата преси. Чудя се как успяват да преглътнат обидите. Или имат добри и подкрепящи роднини или стабилен екип.
Вече започвам да вървя по пътя на промяната. Казват, че като осъзнаеш проблема, е по-лесно да го решиш. Не знам! Моят проблем са хората и неоснователните и безпочвените им коментари за неща, които не разбират. Моят проблем е абдикиралото ми семейство - като дете родители ми, сега и мъжа ми. Той не пожела да се оженим.
В началото не ми пречеше, но наскоро прочетох какво е бракът - това означава, че обичаш някого, че му вярваш и те е грижа за него и искаш да останете заедно завинаги. И аз искам да съм толкова значима за някого, че да иска да се ожени за мен, за да останем заедно завинаги.
Звучи наивно и сантиментално, но това е идеята на брака, нищо, че в съвремието не е така. Но ние толкова сме се отдалечили от нормалните човешки ценности, че не ме интересува дали някой ще ме сметне за твърде романтична.
Човечеството има нужда от одухотворяване. Не случайно в последно време в новините дават репортажи за хора, отказали се от светския живот и отдали се на природосъобразния, далеч от всичко комерсиално.
И на мен ми се живее в малка спретната къщурка, с градинка и куче. Мечтая си за семеен уют и искрени взаимоотношения, за човек, с който мога да си кажа всичко или нищо, за деца, които да подкрепям и обичам. Трудности винаги ще има, но е важно с кого ще ги споделиш и да има на кого да разчиташ.
И ето, че съм изправена пред една трудност. Как да проява отговорна безотговорност, като мечтая за всичко това, за спътник в живота. Можеш ли да си осигуриш такъв, без той сам да те пожелае!?
Аз променям себе си физически, развивам характера си, усъвършенствам знанията и уменията си, но в мен зее дупка и нищо от това не може да я запълни, защото аз още от дете копнея за живо същество, с което да спаделям живота си. Създадох деца, с надеждата те да задоволят тази ми потребност, но те са си отделни личности и искат своето, което е нормално.
И аз пак съм сама, макар и обградена с хора. И знам, че за мен няма спасение. Колкото и умни статии и мъдри мисли да прочета, няма да стана цялостна личност, докато не намера своята половинка - човекът, който ще бъде до мен въпреки и заради всичко, което съм или не съм.
Аз още съм онова объркано момиченце, което се премести да живее в Ловеч и така и не разбра как животът му се срина. Защо беше забранено да се смееш и забавляваш, защо не може да се гушкаш и глезиш, защо в учиище ти се подиграват и подритват!?
И пак питам:
Аз ли съм лош човек или просто попадам на кофти събития и хора?
Автор: Мирослава Ганчева
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
