Всичко тече, всичко се променя. Това, което сме днес, е споменът за нас, който ще напомня вчера. Главата ни е Троя, превзета от мисли, съмнения и надежди. Понякога сме склонни да виждаме знаци, които правят съдбата обещаваща. Чуждите проблеми не са наша болка, но нашите страдания трябва да станат пандемия за света.
Животът е противоречив в своята същност.
Търсим любовта под скритите камъни на собствената си представа за щастие. Обръщаме камък след камък с надеждата, че ще намерим някоя попова лъжичка, която ще се превърне в жаба, обещаваща целувки на принц. С времето приказките свършват. Всяка от тях има не(очакван) край и въпреки това се надяваме, че имаме таланта да завършим собствената си приказка с хубав финал. Това ни крепи, това ни дава сили да продължим напред.
Кръговратът на живота блъска лицата ни в стъклата на сезоните и независимо от времето навън ние се опитваме да изглеждаме щастливи в очите на другите.
Пролетта е прелестна, но черешите прецъфтяват, лятото е прекрасно, но жаркото слънце може да бъде безмилостно, есента е романтична, докато не дойде ред да запалим печките, зимата на нашето недоволство извиква усмивки в очакването на следващия пролетен цъфтеж на дърветата... Така е то, така и ще бъде. Проблемът е, че е най-важно ние как възприемаме себе си.
Другите винаги има за какво да ни аплодират, ако решим.
Гръбнакът на „Граф Игнатиев“ се извива като след дълга парализа. По разнебитените му тротоари крачат хора, а трамваите ненаситно плъзгат стоманените си търбуси по него. В София ще става все по-задушно и завистта към Бургас и Варна ще нараства като ентусиазъм на дете, плачещо за сладолед в жежките дни на юни. Нищо не се е променило от вчера. Нещата са такива, каквито винаги са били. Намирам това за вдъхновяващо.
Само онзи, който умее да чува птиците в клоните на дърветата, знае че рутината е измамна. Независимо от усещането за подреденост, животът е шарен и пълен с предизвикателства. Надскочим ли егоизма си, правим щастливи онези с които се разминаваме. Усмивките привързват и напомнят, че сме част от цялото на света.
Вървя и кимам на непознати, както правят в Ню Йорк. Не че някога тук ще бъде същото. Няма и смисъл да бъде. Но поздравът към хора, които срещаш за първи път, променя лицата им. Променя и твоето.
Усмихнатите хора намаляват страданията – и собствените, и чуждите. Болките няма да се свършат, но понякога в агонията се раждат най-голямата красота. За нея сезоните нямат значение. Тя може да трае само миг, но се помни цял живот.
За още полезни и практични статии харесайте страницата ни във Facebook ТУК.
