Глава 2

Когато отворих очи за първи път, след като ги бях затворила в резиденцията на Фернандо Матос, видях, че съм оплетена с километри тръбички, забити в тяло­то ми, и съм обградена от десетки екрани, показващи жизнените ми функции. Всичко пищеше, бучеше. Исках да преглътна слюнката си, но се оказа, че в гърлото ми също има тръбичка. Боях се, че всеки момент може да повърна. Погледът ми се замъгли и почувствах, че изпа­дам в паника. Тогава един от апаратите започна да пищи пронизващо, вратата се отвори и в стаята влетя задъха­ният Масимо. Седна до мен и ме хвана за ръката.

– Скъпа. – Очите му се оцъклиха. – Слава богу!

Лицето на Черния беше уморено и ми се стори, че е наполовина по-слаб, отколкото го помнех. Пое си дъл­боко дъх и ме погали по бузата, а аз при вида му напълно забравих за задушаващата тръбичка. От очите ми започ­наха да се стичат сълзи и той избърса всяка една от тях, без да откъсва устни от дланта ми. Изведнъж в стаята влязоха медицински сестри и спряха звука на непоноси­мия апарат.

Подир тях на прага се появиха лекари.

– Господин Торичели, моля, напуснете. Ще се погри­жим за жена ви – каза по-възрастният мъж в бяла прес­тилка и когато донът не отговори, повтори нареждането по-силно.

Масимо се изправи, извиси се над него и изражение­то му стана възможно най-студено, след което процеди през стиснатите си зъби:

– Жена ми отвори очи за първи път от две седмици и ако мислите, че ще си тръгна, страшно се заблуждава­те – изръмжа той на английски, а лекарят махна с ръка. След като извадиха вакуумната тръбичка от гърлото ми, реших, че всъщност щеше да е по-добре, ако Черния не беше видял това. Но така или иначе го видя. Малко по-късно в стаята започнаха да влизат лекари с различ­ни специалности. Последваха изследвания, безкрайни изследвания.

Масимо не излезе дори за секунда и не пусна ръката ми нито за миг. На няколко пъти ми се прииска да не беше там, но аз също не успях да го прогоня и убедя да се отмести даже на сантиметър, за да освободи място за ле­карите. Най-накрая всички изчезнаха и въпреки че все още говоренето ми се удаваше трудно, исках да го разпи­там какво се е случило. Опитах се да си поема дъх, като изхриптях нещо непонятно.

– Не казвай нищо – изпъшка Черния и отново опря дланта ми до прекрасните си устни. – Преди да започ­неш да питаш и разпитваш... – Той въздъхна и взе да примигва нервно, сякаш сдържайки сълзите си. – Ти ме спаси, Лаура – изстена той, а на мен ми стана горещо. – Така, както беше във видението ми, ти ме спаси, скъпа.

Погледът му се спря върху дланта ми. Не разбирах накъде бие.

– Но…

Опитваше се да изтръгне нещо от себе си, но не ус­пяваше.

Тогава разбрах за какво може да става въпрос. Започ­нах да отмятам чаршафите с треперещи ръце. Черния се опита да ме хване за дланите, но нещо му пречеше да се бори с мен. Накрая просто пусна китките ми.