Ще се зачудите защо любоФ... защото това бе, което ни свързваше нас.
При нормалните хора нещата стояха другояче и затова всички те говореха за любоВ. При тях всичко бе ясно, лесно и просто... при нас? При нас... е това вече е друг въпрос. Но нека тръгнем от самото начало. Да започнем от приятелството. Дам, историята, която ще ви разкажа, уважаеми, е доста оплетена и сигурно след края ѝ ще ме помислите за някоя луда или заблудена душа и ще бъдете прави. Прави ще сте, но и ще сгрешите, защото макар и заблудена аз пак бях щастлива.
И така. Всичко започна преди време (две години горе-долу). Тогава по стечение на обстоятелствата с Него се запознахме. Да си призная в началото не мислех, че дори ще разговарям някога с него. Той бе много тих и много затворен в себе си човек. По-късно ли? Хм... по-късно установих, че сигурно никога няма да мога да живея без него.
Ще си кажете: "И къде тук е проблемът тогава?". Проблемът е там, че както почти винаги се случва в живота - не можеш да имаш това, което най-силно искаш. Още след запознанството ни той ми каза, че е обвързан и има бебе, което моментално за мен означаваше, че с него можем да бъдем само приятели и това е. Той самият много обичаше майката на детето си и за нищо на света не би ѝ изневерил (едно от нещата, които най-много уважавам в него и до днес).
По решение на съдбата (ако въобще има такова нещо) ние живяхме около 3 месеца заедно. Просто бяхме в съседни каравани. Не знам как и кога с него станахме адски близки. Прекарвахме всяка свободна минута заедно, дори и на работа като бяхме, ако имаше как (без дори да се разбираме предварително за това) все бяхме заедно. Той бе човекът, който ме разбираше и без дума дори, той бе човекът, който ме караше да се смея, дори когато ми се плачеше, той бе всичко за мен... Какво бях аз за него ли? Това е труден въпрос, отговора - на който и аз самата май все още не знам.
Докато бяхме там (на бригадата), отделени от семействата си, родината, всичко и всичко, които обичахме, аз бях за него опора. Така си мислех аз, така го приемах. Аз бях за него жената, която е оставил вкъщи и за която не спираше да ми говори, аз бях неговата утеха в някаква степен... От друга страна самата аз никога не съм искала да съм нещо повече, защото това означаваше да оставя сина му без баща.
Започна ли да ви се струва вече объркано? Не бързайте рано е още, едва започвам.
Така... тук е мястото да подчертая, че за това време, в което ние сме били заедно там на бригадата, дори веднъж не сме си казали един на друг, че се харесваме или нещо подобно. Това от своя страна обаче не означава, че не се харесвахме... или поне аз него. Колкото повече време прекарвахме заедно, толкова повече полудявах по него. Имаше моменти, в които ми идваше да стана да го нацелувам и да му кажа: "Глупако, влюбих се в теб" - естествено никога не го направих. Все още помня последната вечер, преди аз да отпътувам за България... беше ми много гадно и тежко. Съзнавах, че всичко свършва, че "принцът ми", който дори не беше мой и никога не разбра колко всъщност го харесвам, остава там в спомените.
Съзнавах, че той си отива при жената и детето и ме забравя завинаги, а раната на мястото на сърцето ми ме болеше ужасно. Въпреки всичко и тогава нищо не му казах... просто го помолих да остане с мен за през нощта, тъй като сутринта пътувах. Той го направи, угоди ми и цяла нощ не мигнахме, лежахме и си говорихме. На сутринта той ме качи в колата, помаха ми за сбогом, а на мен сърцето ми се пръскаше от мъка. Докато се сбогувах с него, желанието да го целуна се увеличаваше неимоверно много, но знаейки, че той не ме обича, а има и семейство реших, че е по-добре мен да ме боли, отколкото да обърквам и него.
По пътя до летището се скапах от рев, което всъщност продължи и две седмици, след като се бях прибрала у дома. Четейки дотук историята, съм сигурна, че си казвате: "Боже, каква патка е тази жена!" - и сте прави, или поне и аз така си мислех, след като останах сама и успях да осмисля всичко. Реших, че трябва да съм щастлива, че съм се сдобила с такъв добър и близък приятел и да забравя всички романтични чувства и мечти спрямо него. Така и направих. Успях да се самонавия, че за мен той е само приятел и нищо друго.
Какво стана после ли? След прибирането си в България той започна да ми звъни от време на време... останахме си приятели и то близки. Ако той не се обадеше, аз го търсех, може и след месец да беше, но сякаш нищо не се бе променило... този тип приятели, които знаеш, че са тук, когато ти трябват. Той си ми остана най-близкият приятел, макар и да сме се познавали всичко на всичко 3 месеца... после аз си останах в Северна България, той в Южна и така и не се видяхме повече.
Не бързайте с изводите... историята не е приключила още. Още като се прибра от бригадата той ме покани на гости и аз казах, че ще отида... някой ден. Така се минаха 2 години, в които все се канех да отида и все нещо се объркваше - я пари нямах, я ангажименти други имах и т.н. Постепенно намалихме общуването, но това нямаше значение, защото привързаността си стоеше. Един ден той ми звънна да ми сподели за раздялата с приятелката му. Тогава аз му казах да се пробва отново да си я върне, защото знаех какво е тя за него. Мина време. Те се събраха, но нещата не вървяха, а мен ме болеше като знаех, че той страда.
Пак така един ден той ми звънна и каза, че всичко между тях вече е приключено и то завинаги. Не му повярвах. Казах: "Съжалявам да го чуя". Той ми каза, че не искал да чуе това от мен. Аз се учудих и му обясних, че го казвам, тъй като ми е важен и ме боли за него и знам как я е обичал, той замълча. Започна всеки ден да ми пише или да се обажда... на мен ми хареса. Базикахме се, както винаги и той изневиделица започна да ми се обяснява в любов. Тук аз не го приех насериозно и той полудя.
После пак продължи с тия си обяснения, които аз отказвах да приема, защото положих хиляди усилия да залича и спомена за подобни чувства и възможности. Той не се отказа... аз бях объркана и наранена от всички други мъже наоколо, само той ми бе опора. Това бе и една от причините да не искам да разваляме приятелството си... защото знаех, че ме иска само за дето се дърпам, знаех, че никога не е харесвал визията ми... да душата - да, разговорите с мен - да, подкрепата - да, но не и начина, по който изглеждам.
Знаех, че ако хлътна по него пак много ще ме боли после, но това какво знаем и какво правим са две различни неща. Той обаче си ми бе слабост и понеже не се отказа аз реших, че може и да излезе нещо и че в крайна сметка никой не знае какво ще стане. Така един ден не знам с кой акъл и аз се вдигнах, прекосих цяла България и право при него. Като отидох уж само на гости и само като приятели... не за друго. Да, но още щом го видях разбрах, че няма да го бъде само на приятели... краката ми се подкосиха, всичко от миналото се върна като буря в главата ми и не исках да го пусна.
Той също много ми се зарадва. Така останах няколко дни в тях, като през това време нещата се усложниха доста... наваксахме с целувките и милувките и той ме помоли да заживея с него. Аз се изплаших и не отговорих. Той пак ме попита, а аз казах: "Не знам...". Той ми се ядоса, разбрах го още тогава... разбрах, че раят свърши. Така или иначе нищо не ми каза повече... аз си тръгнах и няколко дни по-късно той почна да се сърди за всичко, докато накрая си го изкара на мен. Направи това, от което аз толкова се страхувах, каза ми, че не ме искал и че аз съм виновна, че трябвало да изглеждам по-добре... това беше върхът... уби ме.
Макар че го очаквах, много ме заболя. Заболя ме, защото аз съм му споделяла притесненията си относно килограмите като на близък приятел и той, знаейки, че само с това би ме ядосал ми го каза... заболя ме от начина, по който се подигра с мен. Излезе ми с номера, че не съм го привличала... сякаш друга лягаше до него, та не знам колко всъщност го привличах... полудях. Нищо не казах освен: "Добре, аз не съм искала нищо от теб, тъй или иначе... не ме търси".
Той не спря да ме търси и даже се извини... ядосан бил, че не съм искала да се върна да живея с него, объркан бил и такива неща. Аз нали съм си патка, простих. Той днес ме обижда, утре ми се обяснява в любов, вдругиден е объркан... и така, мили ми, времето си върви, а ние сме в капана на ЛюбоФта. Напоследък ми обяснява как винаги ще сме приятели, но не можем да сме заедно, как уж за мое добро го правил... аз не мога ли сама да преценявам кое е добро за мен... объркана работа е това нашето... не знам вече какви сме. Най-тъжното е, че и двамата се харесваме, но не знам защо и двамата сме такива магарета... ако не единият, то другият ще се заинати.
Това, което аз разбрах от тази история за себе си, е че не е много добре да се доверяваш напълно на приятели - не се знае кога ще използват нещо срещу теб. Също така разбрах, че е хубаво да опиташ, макар и да си изпатиш, защото за ден да е, но ще си имал това, което си бленувал... в моя случай се оказа ЛюбоФ.
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
