В свят, в който технологиите оформят не само начина ни на живот, но и самото ни въображение, има едно място, което отказва да приеме граници. Фестивалът SHAPESHIFT е онова пространство между възможното и въображаемото – територия, в която изкуството, науката и технологиите се преплитат, за да създадат нови форми на разбиране и преживяване. Третото издание на фестивала, което ще се проведе между 25 и 27 април в Топлоцентрала, София, носи темата Radical Imaginations – покана не просто да мислим за бъдещето, а да го измислим наново.
SHAPESHIFT винаги е бил сцена за идеи, които не се побират в познати рамки. От дигитални колажи и генеративни светове до архитектура, която расте от алгоритми, и изследвания върху културното въздействие на AI – фестивалът събира визионери, които преосмислят ролята на човека в епохата на машините. Сред тях тази година е Искра Величкова – артист с български корени и международно признание, която работи на границата между изкуство, данни и философия.
Искра не просто създава изображения. Тя създава нови пейзажи – дигитални, физически, емоционални – в които кодът е и четка, и музика, и метафора. Нейната практика изследва „второто аз“, ролята на интуицията в алгоритмите и какво означава дистанцията в свят, в който всичко е на един клик разстояние. Работите ѝ са били представяни на някои от най-престижните сцени в света, а сега, по покана на НетИнфо, които тази година са партньор на SHAPESHIFT Festival, Искра ще представи част от работата си и ще се включи в разговор за това как данните, случайността и структурата могат да разкрият онова, което наричаме истина – или поне нейните очертания.
По този повод ние не пропуснахме да ѝ зададем няколко въпроса и сме сигурни, че разговорът с нея ще заинтригува и вас!
Нека започнем от самото начало. Родена си в София, но Мадрид е твоят творчески дом. Как стигна дотам и как започна пътят ти като артист?
Да, родена съм в София. Родителите ми са българи, и аз също. Преместихме се в Испания, когато бях на три. Израснах близо до Барселона, но именно в Мадрид учих в университета и с времето се установих и творчески там. Живея тук от почти двайсет години. Изкуството винаги е присъствало в живота ми, но ми отне време и няколко „обходни“ пътя, преди наистина да се посветя на него.
Започнах професионално с визуализация на данни – първо в университета, после в собственото ми студио и накрая в BBVA. Въпреки че е банка, BBVA създадоха иновативен хъб в Мадрид – нещо като вътрешен think tank, където технолози, дизайнери и учени работеха заедно, за да преосмислят как данните и алгоритмите могат да променят бъдещето на финансите и обществото. Работата ми беше да правя алгоритмите и данните видими – да създавам нещо, с което хората реално могат да се свържат.
Точно това ме доведе до по-дълбоки въпроси: Какви системи всъщност изграждаме? Кой определя как взаимодействаме със света? Какво се случва с нас, с нашето поколение, когато машините започнат да влияят на всичко? Такива въпроси винаги са били там, под повърхността, но темпото в корпоративния свят рядко позволява да им се посветиш истински.
Затова взех решение – не рязко, но жизненоважно. Напуснах този свят, за да си дам пространство да остана с тези въпроси, да ги изследвам бавно и чрез търсене на красота. Визуализацията на данни е практическата страна на генеративното изкуство. Но само когато пуснеш контрола и позволиш на кода да се „държи лошо“, се случва нещо наистина интересно. Именно в това пространство исках да бъда.
Година живях почти без ресурси, но бях напълно отдадена. Започнах да създавам работа, водена от нещо, което още не можех да назова. Създадох си студио с каквото усещах, че ми е нужно – плотер, струг, инструменти. И двамата с партньора ми напуснахме банката по едно и също време. Скочихме в неизвестното заедно. И още сме там.
Твоята работа е пътувала по света — от Лондон и Париж до Маями, Сингапур и Мексико Сити. Излагала си на Art Basel и си работила с Gucci за търгове в Sotheby’s и Christie’s. Какво според теб привлече вниманието към теб?
Понякога е въпрос на това да си на точното място в точното време. Но да стигнеш дотам не означава нищо, ако нямаш какво да покажеш. Бях прекарала цяла година, а всъщност и много преди това, в изграждане на работа, която дотогава съществуваше само за мен. Тиха, постоянна, без нужда да я показвам. Но в един момент почувствах, че е готова, и я пуснах в света.
И точно тогава, сякаш по някакъв чуден начин, светът внезапно насочи погледа си към генеративното изкуство. Не съм го планирала така, но се случи. И промени всичко. Може би работата се свърза с хората, защото беше лична. Нямах какво да губя. Току-що се бях появила на сцената, не бях обвързана със стил, не се опитвах да се впиша. Това ми даде една свобода, която дотогава не бях усещала. А в сфера като нашата, където кодът е медиумът, а логиката – задължителна, където нищо не работи, ако синтаксисът не е точен, има правила.
Аз не съм добър програмист. Напротив – ужасен съм. След над 15 години с код, така и не успях да стана ефективна. Подходът ми е хаотичен, интуитивен, воден от любопитство, не от дисциплина. Използвам кода като превозно средство, не като дестинация. Мисля, че точно това предизвика интерес. Имаше нещо хаотично, необработено, не по правилата. И наистина – повечето работи са резултат от това да бутам системата докато се счупи и да видя какво ще излезе от другата страна.
Ти сама избра да бъдеш артист. Имаше ли повратен момент, в който разбра, че това е твоят път?
Да, имаше един конкретен проект. Тогава отговарях за визуализирането на това как работят моделите за препоръки – като тези на Spotify, YouTube, Tinder. Живеехме в златната ера на алгоритмичните предложения. И макар да бяхме банка, правехме същото. Само че не ставаше дума за музика или филми, а за бъдещето на хората. Плановете им, надеждите, отговорностите. Имахме отговорност да направим тези системи разбираеми, не само за експерти, а за всеки, който е засегнат. Влязох изцяло.
Сформирах екип с физици и започнахме да разслояваме алгоритмите – от логиката до черните кутии на дълбокото обучение. Исках да отговоря на тревогите на хората не с графики, а с история. Направих експеримент. Качих се на мотора си с GoPro на каската и микрофон. Започнах да обикалям града – търсех ресторант без да използвам телефони, карти, нищо. Исках да почувствам тежестта на времето, на дистанцията.
Какво значи да търсиш седмици място за празнуване на рожден ден, вместо да получиш препоръка с един клик? Може би ресторантът не е най-добрият пример, но той отвори врата. Започнах да си представям бъдеще, в което достъпваме цялата информация около нас – книги, филми, хора – не според физическа близост, а според друга форма на „разстояние“. Каква точно – още не знам. Но знам, че я има.
Може би, когато премахнем материалното, онова, което остава близо до нас, е онова, което ни приближава до самите себе си. Този проект промени живота ми. За първи път имах ресурсите и смелостта да скоча – към нещо ново.
Темата за дистанцията минава като нишка през цялото ти творчество. Откъде идва тя? Отразява ли дигиталната ни епоха – или е нещо по-лично?
Тя има всичко общо с това – и в същото време нищо. За мен дистанцията е ключова, но не в пространствения смисъл – а в информационния. Всичко, от началото на човечеството до вероятния му край, се върти около информация. Винаги сме се стремили да разберем средата си. Първо изследвахме физическия свят – прекосихме океани, построихме железни птици, за да потвърдим картите, които само сме си представяли.
Винаги има интуиция за съществуването на нещо, и после идва технологията, за да го потвърди… или не. Но във всичко това търсим себе си. Днес се страхуваме от машините. В миналото – от влака, който са наричали „черния демон“. И въпреки това, влаковете са изобретени, а хората продължават да ходят.
Всяка стъпка ни приближава, помага ни да разберем. С цялата тази информация – доближаваме ли се до себе си? Аз вярвам, че да. Това за мен е новата дистанция. И понеже говорим за изкуство – често се връщам към една мисловна игра, почти притча: ами ако технологиите са просто начинът на природата да ни говори? Ами ако истинското послание, онова, което не можем да обясним, е изкуството? Може би затова ни е толкова трудно да го дефинираме. Може би изкуството е отговорът, който природата ни предлага. И може би именно заради това имаме нужда от технологии – за да го разчетем.
Друга повтаряща се идея в работата ти е тази за „второто аз“ – многопластова идентичност. Наричала си го: „Ти не си ти, но си.“ Разкажи ни повече за този парадокс.
Ах, това е любимата ми част. Генеративното изкуство бележи дълбока промяна в историята на изкуството – и тя е в ролята на артиста. Артистът винаги е бил свободен, независим, провокативен, безкомпромисен. Няма половинчати идеи – има визия и неотстъпна вяра в нея. Изкуството не е групов спорт. То е акт на вяра.
Но в генеративното изкуство се появява нещо ново – едно странно същество, което едновременно си ти, и не си, и въпреки това – си. Артистът започва с идея и влиза в своя медиум – кода. И точно там се прилага основният принцип на тази практика: случайност, непредвидимост.
В момента, в който артистът даде свобода на системата, машината отвръща. И се ражда това „второ аз“. То сътворява с нас. Прави това, което сме му задали – но по свой начин. Артистът не се подчинява – но се появява нов вид щедрост. Готовност да делегираме, да пуснем нещо, което сме създали, но вече не контролираме изцяло. Това ме вълнува безкрайно. Не знам още какво точно означава, но знам, че означава Нещо.
Откъде създаваш – отвътре? В творбите ти често се усеща вътрешен пейзаж. Как би описала своята вътрешна вселена?
Често говоря за пейзажи. Но, както и при дистанциите – те никога не са буквални. Не са реални места. Чудя се как историята на изкуството е била изграждана като пространство за интуиция.
Изкуството винаги е било визуален архив на възприетото. От пещерните рисунки, накитите, вазите – до религиозни сцени, битки, кралства, френски полета, ритуали – всичко е било описание на онова, което се вижда. Докато не се появява абстракцията. Когато вече всичко е било видяно и картографирано, се обръщаме навътре. Абстракцията е интуиция. Но с днешните инструменти се питам: можем ли да отидем още по-далеч? Можем ли да наречем генеративните изображения „пейзажите на нашето време“? Когато видя нещо, което ръката не може да създаде – мисля си: може би това е нашият пейзаж днес.
Работата ти повдига големи, човешки въпроси. Смяташ ли, че машините могат да ни върнат към нещо по-просто – по-интуитивно, по-креативно, по-човешко?
Абсолютно. И то по всички причини, за които вече говорихме. Машините не са самостоятелни същества, нито армия, която идва за нас – както някои твърдят. И го казвам не защото обожавам машините – честно казано, не ги намирам за толкова вълнуващи. Това, на което вярвам, е колективната воля на хората. Машините са просто влаковете на нашето време – нашият начин да достигнем до информация. И както всяко изобретение преди тях, те ни движат в една и съща посока, a към по-дълбоко разбиране – на това, което е, на това кои сме ние, и защо съществуваме. Няма да живеем достатъчно, за да получим отговорите. Но самият стремеж трябва да бъде по-голям от всеки от нас.
А какво те прави истински щастлива? И има ли момент, в който спираш да задаваш въпроси?
Щастието за мен е нещо много просто – дълга дървена маса, хубава храна, хубаво вино и добри хора. Да си говорим до изгрев слънце. Нищо не може да го надмине. А ако някога спирам да задавам въпроси – то е само на тази маса.
И накрая — какво следва? За теб, и за света: как изглежда едно радикално въображаемо бъдеще?
Място, в което чиракът надминава учителя. В контекста на създаването – място, в което човекът, надминат интелектуално от онова, което някога е пренебрегнал – машините – получава важен урок. Може би винаги е било въпрос на его. Кой създава творбата? Кой я подписва? Ще има ли значение някой ден? Ще осъзнаем ли, че истински важно е не „кой“, а „какво“ е създадено? Ще можем ли да спрем да се страхуваме и да позволим на самото създаване да ни води – оставяйки егото си зад нас? Ето това за мен е едно радикално въображаемо бъдеще.
Искра Величкова не дава отговори – тя задава въпроси.
И може би точно в това се крие стойността на изкуството ѝ – в неутолимото желание да открием себе си отвъд видимото, отвъд физическото, отвъд познатото. В свят, където технологиите все повече моделират реалността, Искра предлага не бягство от нея, а по-дълбоко потапяне – през пикселите, през данните, през кода. SHAPESHIFT 2025 ще бъде мястото, където можем да се срещнем с това изкуство – не просто за да го гледаме, а за да се огледаме в него.
Време е за радикално въображение.
