Михаела Петрова
„Искам да съм на 50“ - казала дъщерята на моя приятелка, когато майка ѝ водела с нея някакъв пореден разговор на тема „вече трябва да знаеш какво искаш да правиш в живота си“.
Момичето е в разцвета на младостта си, завършила един от най-добрите университети в чужбина. Има си приятел, свежа компания, от наша гледна точка всичко най-хубаво тепърва ѝ предстои. Затова се разсмяхме на нейното желание като на шегаджийски отговор. Но все пак не пренебрегнахме факта, че тя харесва живота на майка си, такъв какъвто е той в момента.
И също така, че вероятно го приема като даденост, защото децата ни в общи линии нямат добра преценка през какво сме минали, от какво сме се отказали, какво ни е тревожело, докато пораснат и отлетят от дома. Каква огромна празнота зейва в семейството, когато заминат да учат в чужбина. Как често родителите изведнъж започват да се чувстват леко нелепо и да се питат: „Това ли беше?“.
А когато се съвземат и се усетят свободни от грижата за децата, започват да използват всеки миг от живота, който вече е обърнал пясъчния си часовник на обратната страна, за да изживяват неща, за които понякога са мечтали, но са ги игнорирали поради липса на време и средства.
Вече бях забравила този разговор, когато се появиха втора и трета девойка на възраст между 20 и 30 години, които казаха: „Искам да съм на 50“. Стига, бе! Спомних си как в зората на нашите 30 години, докато наглеждахме малките си деца в градинката, една приятелка каза, че ще си отживеем като станем на 64, а аз я изгледах много лошо.
Тогавашната ми представа за 50-60 годишните жени беше неприятна. Най-вече защото смятах, че с настъпването на климактериума е неизбежно да ти стане по-безинтересна най-вълнуващата част – секса. Дори не самият секс, а зараждащото се желание, което те опива и завладява, изпълва те с хъс, създава истории, с които заспиваш и заради които се събуждаш в очакване на новия ден и неговите приключения.
Естрогенът си е такъв - изостря чувствителността към света по начин, по който доброто ти настроение и вътрешния мир сами по себе си не са способни да направят. Можеш да се радваш колкото си искаш на хиляди неща, но става физиологично невъзможно да се подмокриш така че това усещане да осмисли вечерта ти.
Когато в редакцията пристигнеше някоя книга със заглавие „Животът започва след 40“, се усмихвах ехидно, с едно вътрешно: „Да, бе, ще ви се“. Тази моя представя беше формирана от жените, свързани с поколението на моята майка. Тези, които изживяха своите 50 още в ерата на социализма, без да могат да си подадат носа през граница.
Говорим си за...
Източниците на информация за техните посестрими в света се свеждаше до преводни книги, списание „Паралели“, „Бурда“ и „Некерман“. А там кройките за дрехите на 50-годишните жени бяха много скучни. Явно съм пазила тези убеждения, че 50-те години хич не са секси дори когато близостта до тях се скъси на едно десетилетие. Няма да забравя първия дребен случай, който ме накара да се замисля, че нещо се е променило.
Харесах си пола в един магазин. Момчето в бутика каза, че ми стои нечовешки и освен това е много удобна, лесно се пере, майка му си била купила същата и е много доволна. Майка му?! Да нося същата пола като възрастната майка на този готин пич, абсурд.
Оставих я и излязох от магазина. Изведнъж обаче си казах, чакай малко, той е максимум на 25. Което означава, че майка му може би е някъде на моята възраст. Сигурно е някаква готина мацка, щом има вкус като моя и синът ѝ разбира от мода. Това беше първия път, в който си дадох сметка, че моето поколение пораства по различен начин от онзи, по който остаряваше това на моите родители.
Сега, когато чувам „нашите дъщери“ - на момичетата, родени през 60-те години на миналия век да казват, че искат да са на нашата възраст, съм все по-приятно изненадана. Очевидно, докато сме живели живота си в постоянна турболентна адаптация към всички етапи на онова, което наричаме „демократичен“ преход, въвели атрибутите на понятието „градски живот в стил мегаполис“, доколкото ни е било възможно.
Очевидно сме излезли извън матрицата на традициите, завещани от дедите ни да остаряваме скучно. Докато сме преживявали най-разнообразни срещи и разлъки, възходи и падения в професионалния и личния живот, успешни и неуспешни опити за емиграция, бохемски дни и нощи, амбиции за кариера в комплект с отглеждането на децата ни, не сме се съсипали, както родителите ни са очаквали.
А на всичкото отгоре, си позволихме и нахалството да прекрачим от хедонизма директно в духовната осъзнатост, сякаш е естествената следваща спирка на метрото. Дадох си сметка, че с цялата еклектика на нашия интимен и обществен живот, всъщност сме извършили истинската революция.
И сега, пред прага на 50-те имаме мечти сякаш животът ни тепърва започва, изглеждаме чудесно, дори без лифтинг, наслаждаваме се на секса по нов, зрял, но съвсем не безинтересен начин. Не ни е страх за това дали ще останем с някого вечно, защото знаем, че не това има значение.
Някои от моите приятелки преоткриват живота със съпрузите си, започват нов бизнес, печелят европейски проекти, защото вече знаят и могат, имат в портфолиото си онова, което се нарича „добра история“. Други се отдават на творчески занимания, имат млади любовници, трети пътуват по света с любовници на тяхната възраст, с които имат аналогични зрели вкусове, желания и предпочитания към класни преживявания.
А някои дори раждат деца. Има и такива, които с радост се посвещават и на онова, по което все повече млади хора също са луди – преместват се в китни селца, вдъхват живот на стари къщи из Родопите, Рила, Странджа, създават малки стопанства. Онова, което виждат децата ни е, че сме готини, щастливи и съвсем не живеем само заради тях. Не питаме мърморещо кога ще имат внуци най-накрая, а с удоволствие споделяме с тях начина си на живот като големи хора.
Имали сме страхове като родители - как ще ги възпитаме, къде ли ще ги отведе този шантав пример, който им даваме. Страдали сме, че не можем да сме до тях – било заради кариера, живот в чужбина, разводи, нови бракове. Чудели сме се дали ще им нанесем някакви травми с този наш непостоянен и неясен в перспектива живот. Но като ги гледам – справихме се.
А когато разбрах, че някои от тях казват „Искам да съм на 50“, научих, че не само сме се справили, а направо сме „поколение – отличник“.
Още от Михаела:
- Вкусът на желанията
- Опитомяване – да излезеш от дупката
- "Ей, момченце, не така!"
- Истината и спестените мръсни чорапи
