Трябва да живеем сега. Нито минута пo-рано, нито миг по-късно. Сега.
Като дете се взирах в трамвайните релси, заслушвах се в делничния звън на трамваите и си представях, че релсовият път отвежда хората на какви ли не чудни и непознати за мен места. Представях си как едни се прибират вкъщи при своите семейства, а други как просто "убиват" времето, докато се клатушкат насам-натам в металния търбух на возилото.
Времето убива нас.
Миналото е убежище за спомени. Ние сме така устроени, че в шкафа за стари неща пазим само хубавите от тях. Спомените, които са ни карали да се усмихваме, да целуваме и да бъдем добри. Помним радостта, а мъката и тъгата избледняват като моментални снимки, направени с Polaroid. Не можем да захвърлим миналото, но и не трябва да се втренчваме в него.
Именно сега осъзнавам, че съм жив. След толкова много години, след толкова много зими и лета, аз разбирам смисъла на малките и прости неща, които само привидно изглеждат досадни като навик. В крайна сметка навиците ни определят и ни карат да се чувстваме ако не щастливи, то поне спокойни. Навиците, шаблоните и всичко онова, което се повтаря.
Сега си припомням какъв е мирисът на земята, на дъжда и градушките. Припомням си много миризми и аромати, които съм забравил с възмъжаването. Децата помнят на какво мирише захарният памук. Възрастните помнят какво са им причинили другите възрастни.
Не че искам да бъда отново дете. Но именно сега си давам сметка колко важно е да помним мириса на нещата, които ни правят истински живи.
Именно сега, преживял няколко любови, аз не се обръщам за помощ към тях. Те вече са били. Тях вече ги няма. И те са в онзи шкаф за стари неща, който най-накрая трябва да изхвърля от съзнанието си. Сега аз мога да пиша за любов, имам право и на надежда, че следващата също би била възможна и без да пускам въображението си като светулка в тъмното. Светулките не са задължителни, когато в небето греят звезди. Помня светулките като дете, но те продължават да светят някъде там, където никога повече няма да се завърна. А и в града те са рядкост.
Именно сега имам право да се просна в тревата на Борисовата градина и да гледам право към небето. Да се рея с облаците, докато в главата ми нахлуват рими за любовта, която вече е била. Любовта е тази, която ни избира. Иначе всеки е свободен да я възпява в стихове, картини и песни.
Именно сега, докато гледам как ремонтират трамвайното трасе по гръбнака на булевард "България", аз осъзнавам, че всъщност този път е друг. По него ще се носят по-безшумни трамваи. Те ще правят обратен завой на последната си спирка и ще се връщат обратно. Не назад, а обратно, което означава напред. Ще возят в стоманените си търбуси хора, които повече няма да могат да "убиват" времето, защото единствено времето може да бъде безмилостно с нас.
Децата в нас не умират. На петнадесет, на тридесет и пет и на седемдесет и две ние се чувстваме по един и същи начин. Само релсите на нашите пътища са други.
Жив съм. Именно сега.
