Хубава си, моя горо,
   миришеш на младост,
но вселяваш в сърцата ни
    само скръб и жалост:

който веднъж те погледне,
    той вечно жалее,
че не може под твоите
    сенки да изтлее,

а комуто стане нужда
    веч да те остави,
той не може, дорде е жив,
    да те заборави.

Хубава си, моя горо,
    миришеш на младост,
но вселяваш в сърцата ниѝ
    само скръб и жалост,

твойте буки и дъбове,
    твойте шуми гъсти
и цветята, и водите,
    агнетата тлъсти,

и божурът, и тревите,
    и твойта прохлада,
всичко, казвам, понякогаш
    като куршум пада

на сърцето, което е
    всякогаш готово
да поплаче, кога види
    в природата ново,

кога види как пролетта
    старостта изпраща
и под студът, и под снегът
      живот се захваща.