Не знам защо се сетих за нея. Изплува от паметта ми така внезапно, както се и беше появила навремето. При всички случаи беше по-голяма от мен, защото иначе нямаше как да не я помня с ученическа престилка (тогава бяха задължителни) или с дреха в друг цвят. Живееше в съседния блок, където се събирахме „махалата”.
Беше като видение – красива до безобразие, събрала гарваново черната си коса в дебела конска опашка, която се полюшваше в такт с плавната й походка и винаги, абсолютно всеки ден – в бяла рокля. През хладните месеци с бяла връхна дреха, а през зимата с бял кожух. Ох, тогава кожусите бяха бая солени, че и не се намираха под път и над път, но тя го развяваше над кварталните улици сякаш беше най-естественото нещо на света. Всички момчета бяха тайно влюбени в нея.
Щом изплуваше от входа си, на пейките, където седяхме и се занасяхме, настъпваше взрив от тишина. За няколко секунди. Тя се усмихваше мило, навела глава към дясното си рамо и поздравяваше още по-мило. Понякога дори се спираше при нас, отговаряше на закачките, но никога не седна. С тая бяла рокля… разбираемо. Не, поведението й не беше грам високомерно. И момчетата не си позволяваха грубости пред нея. Някак от самосебе си внасяше хармония и умиротворение.
Сподиряха я с погледи, а после китарата на Сашо пак хващаше изпуснатия ритъм, Боби и Вальо пак продължаваха да разказват смехории, спорехме, заяждахме си, хилотехме се, докато нас, по-дребните не ни викваха за вечеря или по-големите си тръгваха по свои работи. Ах, каква захаросана носталгия, а? Ами не. Нямам носталгия, освен по юношеството си, но нея кой ли пък я няма. Галя просто минаваше, времето спираше за момент и после си продължаваше.
Чисти, спретнати и вежливи девойки винаги е имало. Никой не знаеше обаче с какво се занимава тази девойка в бяло, следва ли, работи ли, но и никой не й задаваше такива въпроси. Спокойно, не бързайте да разкривате мистерия, каквато не съществува. На края няма да се окаже, че е била жрица на любовта или подготвяща се за даване на монашески обет, нито пък стипендиант за космонавт.
Една вечер обаче, както си седяхме на двете пейки, сложени една срещу друга, за които непрекъснато ни правеха забележки, както и за дрънкането на китари и смеховете ни, Галя се зададе откъм спирката.
Косата й беше спусната по раменете върху бялата рокля. Но не това беше причината да млъкнем като по команда. С нея вървеше Жак. Жак следваше архитектура, беше красив и умен, учеше ни да играем бридж между другото, и две от трите момичета в компанията бяха влюбен в него. Аз бях влюбена в един друг батко – безнадеждно и глупаво до пълна смотаност. Това беше обществена тайна и си отнасях подбутванията зад гърба ми и смигванията в лицето.
Само че ние си бяхме „махалата”, знаехме си спатиите и бяхме сплотени като юмрук. И не задавахме излишни въпроси, когато виждахме, че нещо сериозно се случва с някого от нас. Приемахме го като свое. Галя и Жак все по-често се връщаха заедно вечер, той я изпращаше до входа й и после идваше при нас. Говорехме си, смеехме се, обсъждахме всякакви неща, без едно – какво се случва между тези двамата. Щеше да си покаже. И си показа.
Един следобед Жак седна на пейката, бяхме само ние с Петя и Сандо, разиграхме една партия шах, Жак ни обясняваше защо Фишер е играл така, а Корчной е отговорил така, имената са примерни, просто „махалата” ревностно разиграваше и обсъждаше шахматни партии между набезите за джанки в дворовете наоколо, ритането на малки вратички, песните на Пърпъл и дразненето на леля Милка, активистката на ОФ, която редовно ни четеше конско как може млади хора да се занимават с упадъчна дейност като събиране на групички от момчета и момичета, вместо да…
Така и не разбрахме какво вместо, защото никога не я изслушахме до края. Та постепенно се събрахме, Галя мина покрай нас, усмихна се мило и още по-мило поздрави и си влезе във входа. Чак след десетина дни, когато пак сподиряхме с поглед плуването й във вечерния въздух, Жак каза, без да сме го питали: „Прекалено е бяла.” С въздишка. А какво е имал предвид разбрах много по-късно. Вече с три деца, я срещнах случайно. Почти не беше мръднала, само и косата й беше тук-там побеляла на красиви бели ивици. Зарадвахме се една на друга, седнахме да пием кафе.
Моите очи не на 4, а на 16 – три деца през четири години, най-малкото на шест. Дъщеря ми я тресе яко пубертета, не иска да се занимава с братята си, а предпочита да прави впечатление в кафенето. Синчетата не се спогаждат, на големия му е скучно, малкият се маже със сладолед, аз се опитвам да не повишавам глас. И гласът на Галя: „Не знам как се решават някои жени да се обвързват с брак и с деца. Аз не мога да си представя, че друг ще разполага с времето ми, ще изисква вниманието ми, да не говорим, че ще ми разхвърля из къщата и ще цапа около себе си.
Един живот ни е даден и трябва да си го изживеем, както си го подредим ние, нали така, Миме?” Усмихнах й се и отговорих „Точно така.” Тя смръщи нос, почти незабележимо, защото винаги е била ужасно добре възпитана, извади снежнобяла кърпичка от бялата си чанта и дискретно се опита да попие сладоледеното петно, оставено от ръчичката на сина ми върху бялата й рокля. А аз мернах зад изправения й гръб Жак, товарещ на колата колелото на дъщеря си и помагащ да се вмъкне на предната седалка бременната му съпруга.
Преди две години ги бях видяла на улицата пред блока, в който живеех навремето. Галя се усмихваше срещу мен все така мило. Поне веднъж едно лилаво шалче да беше метнала през раменете си тая жена, поне една лилава брошка да беше боднала на деколтето! Прекалено бяло. Отвратително прекалено. Цветът на кристално чистия егоизъм.
