Разхождам се по мръсните заледени тротоари на София. Край мен кънтят клаксоните на скъпи автомобили, загубили цвят от киша и кал. Разминавам се с хора, увити в дебелите си шалове – сякаш нямат лица и очи. Те вървят едва, угрижени в своите планове за оцеляване.
Все по-рядко чувам смях. Смехът е на път да изчезне като застрашен животински вид от Червената книга.
Онова, което забравяме, престава да съществува.
Разхождам се безцелно. Това е един от изключително редките дни, в които крача по гръбнака на ледените улици, пъхнал дълбоко ръце в джобовете. Една възрастна жена ме наблюдава. Очите ѝ са буквално втренчени в мен и аз осъзнавам, че с малките си бавни стъпки тя ме приближава. По някаква причина аз съм нейна крайна цел. Не съм влакът, който е пристигнал по разписание. Ситуацията напомня сцена между двама души на отдавна забравена гара.
Това е дама в твърде сериозна възраст. Не от онези, които изглеждат неугледно. Стъпва бавно, но е високо изправена, облечена е добре, излъчва достойнство и само за миг разбирам че някога е имала живот, който е обичала. Приближава ме и с всяка крачка вече знам, че ще ме попита нещо или че ще поиска нещо от мен.
Бързите влакове не спират на малките гари. Бързите влакове са поели в металния си търбух единствено хора, които нямат търпение да стигнат някъде, далеч от простотата на пейзажа.
Тя стига до мен, поздравява възпитано, казва името си и това вече ни прави по-близки отколкото с някого, когото съм познавал през целия си живот. Само няколко думи между нас създават интимност, която трудно може да се обясни. Няколко думи, чрез които тази възрастна жена не само ме прави част от собственото си битие, но ме кара да почувствам силата на космическата връзка помежду ни.
Две живи човешки същества, които общуват на тротоар, който с нищо не привлича.
Моли да ѝ помогна с няколко стотинки. Моли за малко помощ, за да може да си купи храна. Жена, която някога е била първо влюбено момиче, после предана съпруга, добра майка и любима баба. Жена, която за части от секундата преобръща целия ми живот и аз изпитвам вина, че собственото ми съществуване е несъизмеримо по-леко от нейното.
Хората в бързите влакове водят несъществени разговори в топлите купета, гледат през прозореца и тайно наблюдават часовниците си. При тях всичко е така отегчително.
На нашата гара, която ми хрумна посред прищевките на януарския студ, стоим аз и тя. Стоим един пред друг, лице срещу лице и някак знам, че не само парите ни правят свързани. В суматохата на градските звуци пред мен стои самият живот – неподправен, с всичките му изпитания, достоен и строг.
Подавам ѝ банкнота от пет лева. За мен те са една кутия цигари, за нея – няколко хляба или кофички с кисело мляко. Благодарността, която се чете в очите ѝ, изведнъж ме кара да се усмихна.
Небето вече не е така мрачно, разбитите плочки на тротоара не занимават съзнанието ми. Благодарността в очите на една стара дама окрилява.
По време на разходката се разминах с много хора. Хора, които сляпо ситнят крачките към своите бързи влакове. Но на ъгъла на бул. Александър Стамболийски и ул. Княз Борис I вече има една малка гара извън времето и пространството.
Понякога там ще се срещат една стара дама и мъж на средна възраст. Този мъж може би ще е отказал цигарите.
