Какво не бива да забравяме от детските приказки и филмчета?
Помните ли вечния хит на Васил Найденов „Телефонна любов”? Ако сте родени след 95-та, за вас Васко Найденов по-скоро ще бъде име чуто случайно от родители ви на семейна вечеря, които с умиление си спомнят за времето на Златния Орфей.
Далеч повече са тези обаче, които знаят кой е Марк Зукърбърг. Студентът милионер, който създаде най-голямата онлайн социална мрежа преди 10 години. А днес потребителите в нея наброяват над 700 млн. души.
Изписвайки името на социалната мрежа в интернет ще излезе и нейното мото:
„Ние ще ви помогнем да общувате по-лесно с хората в живота си.”
Звучи измамно красиво, нали? В свят, в който комуникацията произтича от нечий пръсти върху прашна клавиатура, за какво общуване бихме могли да говорим?
Нека ви разкажа за Фейсбук. Мястото, където всеки е такъв, каквъвто би искал да бъде... в главата си. Искате да сте на някое вълшебно място с много палми и море - „поствате” снимка с палми и море. Искате да подарите цвете на някое момиче, за да го впечатлите – „поствате” снимка с цвете.
Искате да покажете на някого, колко значи за вас – пращате му текст от песен.
Фейсбук е излюзията, за която вие мечтаете цял живот. И макар, че някои ще ме обвинят, че все пак това е 21-ви век, а технологиите вече са неизменна част от живота ни, все пак аз помня едно друго време. Време, в което домашният телефон с шайба или бележките в училище бяха единствените начини да се свързваме помежду си. Помня, как градинките бяха пълни, а в кафенетата хората все още разговаряха усмихнати, без да са заболи нос в телефона си.
Разхождам се по Витошка, сядам да се видя с приятели. Вместо разговори и смях обаче, от съседните маси виждам група момичета, правещи си селфи. Роботи, втренчени в огромните си монитори. А когато всеки вдигне глава от телефона си, настъпва гробна тишина.
В главата ми изниква известната пиеса на Чапек „Р.У.Р.”. В нея, още преди век, чехът е един от малцината предсказващи зависимостта на хората от машината и изгубването на човешкото. Дойде ли това време, или е дошло отдавна, но едва сега го забелязвам?
Помня моето детство, а то не беше толкова отдавна. Единствената техника, с която боравех, беше подарено ми за рождения ден тамагоче. Тогава нямах Фейсбук, а дневник, който се заключваше с метално катинарче и който държах под възглавницата си. Защото там бяха скрити най-съкровените ми тайни и детски вълнения.
Днес не крием нищо. Днес постваме, лайкваме, „крещим” на света със снимките си, заявявайки „Мен ме има”. Няма смях, има иконки. Няма разговори. Има чатове. Няма комплименти. Но има лайкове.
Замислям се, че зависимостта на хората от Фейсбук се дължи на един много простичък факт. Не е ли това мястото, където превръщаме хаоса от реалния ни живот в илюзорна подреденост в мрежата? Там можем да избягаме, да се скрием, да блокираме, или да изтрием. В реалността подобна опция няма. Можем да изтрием приятеля, който ни е обидил, или бившето си гадже.
За съжаление обаче в реалността ги има спомените и моментите. Човешкото в нас, което се бори с измамната илюзорност на виртуалното. За него бутон „delete” няма.
„В 21-ви век Любовта е телефон, който не звъни” е казал Фредерик Бегбеде. Не, бих го поправила аз.
Любовта е 21-век е нехаресан пост, скрито послание в песен, или двусмислен статус и блокиране.
По статистика Фейсбук се нарежда на трето място като основна причина за разводите в САЩ и Великобритания през последните години. Може би, защото именно това е мястото, където много двойки виждат истините, за които никога не са били готови, или никога не са искали да научават.
Фейсбук ни събира като всеобща дрога, с която всекидневно не спираме да се друсаме. Докато спрем да виждаме хаоса на реалността, защото в интернет пространството ни всичко е наред. Не ми вярвате?
Когато следващият път си правите селфи за единия „лайк” – огледайте се! Може би точно в този момент, вие не виждате приятелката ви, която ви съобщава важна новина, или момчето от съседната маса, което ви наблюдава.
Втренчени в огромните си цветни дисплеи, вие не виждате и детето, оставящо картички по масите, за да може да преживее. То няма Фейсбук, но има истинско лице.
Защото хората не са песни и статуси. Всеки един човек има своя история, която вие не знаете.И която той няма да разкаже във Фейсбук. Всеки човек има смях, който вие не сте чували и той не може да бъде изобразен с иконка. Всеки човек има любимо място, от където не може да се „тагне”, защото вероятно това е покривът на висока сграда, откъдето се вижда изгревът над големия град.
Следващият път, когато посегнете към телефона си, спомнете си. Фейсбук е хубаво място, за да споделим най-хубавите си моменти. А не място, в което да прекараме най-хубавите си моменти.
Автор: Божила Симова
Прочетете още:
Любов, ти си една голяма глупачка
Господи, кога остарях толкова?
За краката (и обувките) с любов!
Какво не бива да забравяме от детските приказки и филмчета?
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
