Взимам си назаем и надлежно поставена в кавички тази част, отнасяща се за света като заглавие на български игрален филм. Филма не съм гледала, обаче съждението за дебнещо спасение ме ползва и не вярвам да стъпя в сценария.

Въпреки че, ако погледнем с широко затворени очи, социалната мрежа си е даже по-голяма от света бели. В нея можеш да имаш няколко профила и да се представяш за каквото си щеш – от яка кака до мърмореща баба, от батка с плочки до мъдър професор по квантова физика, а в същото време да си просто един държавен чиновник, умиращ от скука на работното си място или безработна безропотна домакиня, мечтаеща за… Не знам за какво може да се мечтае от тази позиция.

Снимка: Unsplash

Аз бих си търсила работа, но това не е мечта, а цел. Та социалната мрежа е като една вселена – няма начало и край и е необхватна. Събира всички и всичко. Чужди мъдри мисли, които преминават, оцветени в различни карета, и задължително с упоменати поне четирима различни автори, ако изобщо се упоменава авторът.

Един и същ брадат виц само с променени имена, професии и местоживеене се точи около пет до седем дни. Котенца с фльонги, котенца с китки, котенца с кълбенца и само котенца. Кученца с момченца и момченца с кученца. Кафенца с бисквитки, кафенца с петифури, кафенца с джезвенца, кафенца върху покривчици и кафенца върху клавиатури. Детелинки, калинки, калинки върху детелинки, подкови за щастие и счупени окови за още по-голямо щастие. Икони, които заплашват, че ако не ги споделиш, Господ ще отвърне светлия Си лик от теб, и пачки долари, които ти обещават да станат твои, ако ги споделиш. Картички за Коледа. Картички за Великден. Постни сарми и перашки, питки и козунаци, „ей туй сготвих за вечеря” и „добро утро с моите палачинки”. Това се ядва.

Като поток от информация, не като съестни продукти. Защото иде лавината на личното творчество. И ни затрупва. Но млъкни, сърце, че тук вече ще си навлечем гнева Ахилов, зер гениите са обидчиви, а гении във фейсбук – с лопата да ги ринеш и пак изчистване нямат. Пък такова умиление да те обхване – ма то са редове огнени, страст накипяла, лава от любов и потоци от сълзи, та всичко накрая застива в една сивопепелива маса.

Фейсбук-пространството понася абсолютно всичко, причинено от фейсбук-човечеството. Това е предназначението му в крайна сметка. Пишеш, споделяш, общуваш, не си сам върху сърцето на земята (това по Салваторе Куазимодо, може също да бъде срещнато случайно в мрежата, ама не е романтично и не се харчи). Шаржирам, шаржирам, защото обичам хората с чувство за хумор. Аз съм средностатистически потребител, не поствам селфита и чужди мисли, щото моите са ми предостатъчни, а да се снимам сама ми изглежда леко непрофесионално. Има си фотографи, за това са учили.

И ако наблягам на шаржа и хумора, то е защото другото, което тече из нюзфийда понякога е стряскащо. Не говоря за политическите новини и партийните междуособици. Те си текат. Мисля си колко самотен и нещастен, неоценен и пиян, главозамаян и отчаян трябва да си, за да крещиш в празното пространство (защото виртуалът си е точно това, ако й пълен с потребители) личните си трагедии.

Утешават ли човека наистина петдесет и повече коментара със съвети и съчувствия, изказани от „френдове”, на които и профилната снимка не винаги познаваш, ако изобщо е тяхна. Изпускаш ли парата, като си вадиш мръсните ризи или като разкъсваш чистите си, решаваш ли проблемите си, помага ли ти да вземеш решение в нерешима от твоя гледна точка ситуация. Игрички ли играеш, за да получиш внимание, чак толкоз ли нямаш реален приятел, родител, комшия.

Сълзите ти от мъка ли са или от злоба. Ръка за помощ ли протягаш или се пъчиш с хуманизъм и съпричастност, с ум и разум и с огромно сърце. Не слагам въпросителни, защото това са отговори. Отговори, които туптят като забрал пръст, в който се е забил ръждивия пирон на вселенската ни самота и на още по-вселенската ни самотност. Такава необходимост от споделяне ли имаме, та сме готови да си изпеем и майчиното мляко, и снощния махмурлук, и тазсутрешното търсене на разхвърляните си по пода дрехи в евтин хотел, и бабините си трънкини врели-некипели. О, ако мислите, че се правя на правеща изключение…

Снимка: Unsplash

Писала съм статуси колко ми е температурата с цел да престане народонаселението да ми затрпува месинджъра с „не прекъсвай веригата” и да ми звъни по телефона за щяло и нещяло, щом види, че съм на линия. Получавала съм ценни съвети как се смъква температура в замяна и пожелания за бързо оздравяване.

Мисля, че наистина са ми помагали добрите мисли. Споделяла съм радостни моменти „напук врагу”, та „да се пукат душманите”. Срам, не срам, кеф ми е било. Никъде не съм декларирала, че съм бяла и добра. Фейсбук е това, всичко носи. И всичко остава – някъде в пространството, което все по-плътно ни натиска с нашите камъни по нашите глави. Мисля, че това е целта и предупреждението на социалната мрежа.

Да, голям е фейсбук и спасение в него дебне отвсякъде. Най-малкото да престанеш да пишеш, че мъжът ти те бие или жена ти е тъпа.

Снимка: Unsplash

Вижте още от Маргарита Петкова:

• Колкото и да ти се иска – ти не си аз!
• Скрити съкровища от спомени, сладки записи на живота или просто усмивки от старите ленти
• Мъжът на тъпачката
• Не ти обещавам нищо!
• Не съм ти вързана в кърпа!
• Той си тръгна… Какво да правя сега?!