Преди няколко седмици ви разказахме за новогодишните си обещания. Моето – да си намеря място, на което да пея, беше все още само желание.

Годината още не беше започнала, от друга страна артистичният сезон е по средата си и никой не сформира групи по каквото и да е изкуство, изобщо – беше наистина само обещание.

Дадох си го, защото реших да се върна към онези неща, които обичах преди и ме правеха щастлива лично мен.

Може би несъзнателен опит да върна и времето назад, което някак много бързо започна да тича покрай мен и да не оставя кой знае какви спомени в мен, освен свързаните с работа.

Това си бях обещала да променя – да наруша рутината на „възрастен“ човек, заключена между домакинските задължения и работата и да правя повече неща, които да ми доставят удоволствие.

Честно казано, не си представях точно как става реалност.

Единствените „странични“ занимания на познатите ми са свързани с поддържане на форма – играят тенис, ходят на народни танци или на зумба, но никой, наистина никой не се занимава с изкуство.

Не че не са се занимавали като ученици. Просто всички спряха след завършване на училище, защото станахме „сериозни“.

Единствените, които продължиха да играят в театър или да пеят, превърнаха това в своя професия.

Такива неща си мислех и вероятно всичко щеше да си остане само като голо обещание, защото обикновено така правим с мечтите си – оставяме ги на приказки.

Два дни след като пуснахме статията обаче, на редакционната ни поща ми писа Мая.

Тя познала в думите ми онова вътрешно желание да пееш, защото сама тя, биолог по професия, го изпитала преди години.

Тогава попаднала в дамски хор, където пее до днес.

Успява да го съчетае прекрасно с работата и семейството си. И ме покани да се включа.

След това всичко се подреди като в добре обмислен от режисьори филм. Оказа се, че хорът репетира само на няколко пресечки от мен, че дните за репетиция са ми безкрайно удобни, че диригентката има стил на водене, който ми допада...

Вчера беше първата ми репетиция от 15 години насам.

Дори не можех да повярвам, че ми се случва наистина. Че пак ще се разпявам, пак ще пея триглас и ще излизам на концерт.

Щастлива ли съм? Безкрайно.

Бях оставила всичко това в училищните си години, заедно с бележника, бягането от час и задачите по физика, които така и не научих.

Разказвам ви всичко това, защото е важно за малките добринки да се разказва.

За всяка сбъдната мечта трябва да се разказва, за всеки жест, с който сме станали по-добри трябва да се говори.

И за мечтите си трябва да говорим. Само така ще могат да се сбъднат.

А и за да благодаря на Мая за това, че си направи труда да напише мейл.

Един мейл, който сбъдна една мечта.

Дали е направила много?