Вяра Иванова
Сигурна съм, че да си жена и да отидеш да гледаш футбол на стадион не е голяма работа. Просто приятно преживяване, в повечето случай семейно, неделно - или поне такива установени традиции имат хората в доста държави.
Ето защо ми стана странно, когато споделих на мои близки, че ще ходя да гледам на живо българското вечно дерби и получих доста интересни коментари, вариращи от шок, през уплах, та чак до същински потрес.
“Вземи си каска”, “Беше ми приятно, че те познавах”, “Ама не те ли е страх?”, “Моля те, пази се”, “Внимавай къде ходиш, сядаш, стъпваш, кой гледаш, как го гледаш…”.
Чакайте малко, аз на мач ли отивам или ме изпращате на 10-годишна военна мисия в Ирак? Ясно ми е, че има агитки, викащи хора, песнички и факли, но толкова ли е страшно?
Ами… отидох, видях и оживях. Няма да споменавам в сектора на кой отбор съм била и за кой отбор е била моята подкрепа, тук това няма никакво значение. Вярвам, че жените във всички сектори, преживяват сходни неща.
Началото винаги е трудно, смръщени полицайки те опипват, ровят ти из чантата, вадят ти тампоните, за да ги огледат по-добре. Но нищо, по-добре така, поне сигурността е на ниво?
Най-сетне влизаш в стадиона, изглежда готино и някак величествено. Но идва проблемът със седалките. Сега да сядам ли върху тези посивели от мърсотия столчета или не? Всички около мен започнаха да редят вестници и брошури върху местата си и разбрах, че и аз трябва да направя така, за да не се изцапам.
Седнах, обаче големите мъжаги на реда пред мен, решиха, че са под твърде голямо напрежение и ще стоят прави по време на целия мач. Аз останах да вися някъде по средата - от тях не виждам нищо, но пък ако се изправя, миловидният дядо за мен няма да вижда съвсем нищичко.
Говорим си за...
Останах седнала, а вратът ме заболя от опитите ми да следя топката от това положение. Дядото зад мен реши да ми се отблагодари като чинно пълнеше врата ми с люспи от семки. Господинът похапваше слънчоглед с упоритостта на хамстер и небрежно подхвърляше остатъците надолу към мен.
Иначе мъжките викове ги преживях, а и ги разбрах напълно. Съвсем в реда на нещата и атмосферата са, особено когато отборът ти печели. От димките и факлите бях далеч, така че кислород не ми липсваше. А дали бих отишла отново на стадиона? Разбира, се.
Оказа се, че ми харесва това преживяване и всъщност бих завела детето си някой ден на стадиона, макар и сега да се мръщя на някакви малки несъвършенства. Не разбирам нищо от футбол, но разбирам хората, които обичат да ходят и да подкрепят отбора си. Те са сплотени от някаква идея, нещо, което можеш да срещнеш доста рядко в днешно време.
Истината е, че е готино да гледаш мачове на живо. Това, което не е готино е, че нямаме култура за подобни събития. Стадионите са в окаяно състояние, отдавна не можеш да различиш цвета на седалките заради мръсотията, полепнала по тях, а какво остава да си помислиш да седнеш отгоре.
Едни стърчат прави, други седят, децата и възрастните хора не могат да видят нищо.
Има какво да се промени, както във всяко нещо. Защото е крайно време да не трябва да стоим на тръни, когато сме на мач, да не ни трябва каска и да не ни мислят за луди, когато отиваме да гледаме спорт, който би трябвало да сплотява хората, а не да поражда омраза.
Защото на стадион се ходи със знаме, а не с каска.
Вижте още:
- Кисело ли е гроздето, лисичке?
- Порокът да бъдеш млад, щастлив и талантлив…
- Ненормална съм, мрънкам и не знам какво искам
- Всички жени са откачалки!
