Днес ни попадна един разказ, който ни накара да се замислим за всичко, което някога се е случвало в живота ни и ще се случва.
Предначертано ли е всичко?
Имаме ли наистина бъдеще и минало?
И най-важният въпрос - какъв е смисъл на всичко това?
Прочетете краткият разказ „Яйцето“ от Анди Уиър:
***
Беше на път за вкъщи когато претърпя автомобилна катастрофа. Нищо специално, но катастрофата беше фатална. Остави зад теб жена и две деца. Беше болезнена смърт. Докторите направиха всичко по силите си, но не се получи. Тялото ти беше така натрошено, че по добре, че не се получи – повярвай ми. И тук ти ме срещна.
- „Но какво… какво се случи?“ Попита. „Къде съм?“
- „Ти умря,“ обясних ти, без излишно увъртане.
- „Имаше… камион, той поднесе и…“
- „Да,“ потвърдих аз.
- „Аз… аз съм мъртъв?“
- „Мхм, но не се чувствай зле за това. Всички умират,“ казах аз.
- Огледа се наоколо. Нищо, освен ти и аз. „Какво е това място?“ Попита. „Това ли е животът след смъртта?“
- „Нещо такова“, отвърнах аз.
- „Ти ли си Бог?“ попита ти.
- „Мда,“ Отговорих ти, „Аз съм Бог.“
- „Децата ми… жена ми,“ каза ти.
- „Какво за тях?“
- „Те ще бъдат ли добре?“
- „Това обичам да чувам,“ казах аз. „Току що умря, а се притесняваш за семейството си. Тук това е нещо хубаво.“
Погледна ме с удивление. Въобще не ти приличах на Бог. Изглеждах по-скоро като някакъв мъж. Или може би жена. Може би някакъв неясен авторитет. Повече на учител по граматика отколкото на всевишният.
- „Не се притеснявай,“ казах аз. „Те ще са добре. Децата ще те запомнят като перфектния баща. Те нямаха времето да развият презрения към теб. Жена ти ще плаче външно, но вътрешно ще бъде тайно облекчена. Да бъдем честни, бракът ти се разпадаше. Ако това е някаква утеха, тя ще се чувства много виновна, че изпитва облекчение от смъртта ти.“
- „Оу,“ каза ти. „Какво следва сега? Ще отида ли в рая, или в ада, някъде… ?“
- „Нищо подобно,“ казах аз. „Ще бъдеш прероден.“
- „Ах,“ възкликна ти. „Значи индусите са били прави.“
- „Всички религии са прави по техен си начин,“ казах аз. „Върви с мен.“
- И ти ме последва, тръгнахме заедно из нищото. Попита ме „Къде отиваме?“
- „Никъде всъщност,“ казах аз. „Просто е приятно да вървиш докато говориш.“
- „Какъв е смисълът тогава?“ Попита отново ти. „Когато се преродя ще бъда празно платно, нали? Бебе. Всички мои преживявания и опит, всичко, което съм направил през изминалите животи. Няма да има значение?“
- „Не точно!“ поправих те аз. „В себе си притежаваш всичките опит и знание от предишните ти животи. Просто в момента не си ги спомняш.“ Спрях да ходя и те хванах за раменете. „Твоята душа е много по-великолепна, красива и огромна от колко можеш да си представиш. Човешкият разум може да побере само частица от това, което всъщност си.
То е сякаш да потопиш пръст в чаша с вода, за да разбереш студена или топла е тя. Поставяш малка част от себе си в съда, и когато я вземеш обратно при теб, придобиваш цялата опитност която тя носи. Ти прекара последните 48 години в човешко същество и все още не си се разгънал напълно, за да усетиш другата огромна част от твоето съзнание. Ако се задържиш достатъчно дълго тук, ще започнеш да си спомняш всичко. Но няма смисъл да правим това между различните животи.“
- „Колко пъти съм се прираждал тогава?“
- „О, много. Безброй много. И в много различни животи.“ Обясних аз. „Този път ще бъдеш китайско селско момиче през 540-а година след Христа.“
- „Чакай, какво?“ запъна ти. „Изпращаш ме назад във времето?“
- „Ами, технически погледнато – да. Но времето, както ти го познаваш, съществува само в твоята реалност. Там откъдето идвам аз, нещата са различни.“
- „От къде идваш тогава?“ попита ти.
- "О, разбира се,“ обясних ти „Идвам от някъде. Някъде другаде. И там има други като мен. Знам, че искаш да разбереш какво е там, но да сме честни, не би могъл.“
- „О…,“ каза ти, разочарован. „Но почакай. Ако бъда прероден на различни места в различно време, в един момент може да срещна себе си.“
- „Разбира се. Случва се постоянно. Но и в двата живота осъзнаваш само собствената си линия на живот, и не разбираш какво се случва.
Говорим си за...
- „Тогава какъв е смисълът на всичко това?“
- „Сериозно?“ попитах. „Наистина? Питаш ме за смисъла на живота? Не е ли малко изтъркано вече?
- „Мисля, че е разумен въпрос,“ настоя ти.
- Погледнах те в очите и ти казах. „Причината за всичко това, че създадох тази Вселена е, за да можеш ти да съзрееш.“
- „Имаш предвид човечеството? Искаш ние хората да съзреем?“
- „Не, просто ти. Направих всичко това за теб. С всеки изживян живот ти ставаш все по-голям и велик интелект.“
- „Само за мен? Ами всички останали?“
- „Няма никой друг,“ казах аз „В тази Вселена сме само Аз и Ти.“
- Втренчи празен поглед в мен и каза. „Ами… всичките хора на Земята…“
- „Само ти. Различни твои инкарнации.“
- „Почакай. Аз съм всички!?“
- „Сега вече схващаш,“ казах аз, с поощрително потупване по гърба.
- „Аз съм всяко човешко същество, което някога е живяло?“
- „Или който някога ще живее, да.“
- „Аз съм Ейбрахам Линкълн?“
- „Също и Джон Уилкс Бут“ добавих аз.
- „Аз съм Хитлер?“ Каза ти си изумление.
- „Ти си и милионите хора, които той изби.“
- „Аз съм и Исус?“
- „… и всички, които го последваха.“
Остана безмълвен за известно време.
- „Всеки път когато си пожертвал някого,“ обясних аз, „всъщност си жертвал себе си. Всеки мил жест, който си направил, си направил за себе си. Всеки весел или тъжен момент, минал или предстоящ, всъщност си ти.“
Помисли си дълго време.
- „Но защо?“ Попита ти. „Защо правиш всичко това?“
- „Защото един ден ти ще станеш като мен. Защото това си ти – един като мен, мое дете.“
- „Уоу,“ изумен извика ти. „Искаш да кажеш, че аз съм Бог?“
- „Не, все още не. Ти си зародиш. Все още растеш. Когато изживееш всеки човешки живот през вечността, ще станеш достатъчно голям за да се родиш.“
- „Значи казваш, че цялата вселена е само…“
- „Яйце.“ Довърших аз. „А сега е време да започнеш своя нов живот.“ И те изпратих по пътя…
„Космосът е в нас самите;
направени сме от звездите.
Ние сме начинът на космоса да опознае себе си“
Карл Сейгън
Редактор: Росица Костадинова
