Намирам се някъде, някога и почти сама, както винаги. В същото време се чувствам заобиколена от обичащи се хора и семейства. Вярно е, че така посрещнах самата година и си пожелах това да бъде водещата ме сила за този период.
И така, там и тогава, аз изучавам средата, в която се намирам. Новата среда и аз сама – усещане за неизвестност, мъгла и приятно, гъделичкащо отвътре, чувство.
Интересно и любопитно ти е, като на малко дете – какво е това? От кога е тук? Кой го е направил? Какво е било? Какво ще бъде? Защо има толкова зелени поляни, но никой не се грижи за тях и не създава красиви алеи, пейчици и люлки, на които да излязат на разходка всички прекрасни хора наоколо?
Защо тук се строят бетонни блокове, разкарват се скъпи джипове, а като влезеш в двора на някой мил човек, чуваш как обикновеният човек се стреми да закърпи месеца, годината, живота си. В кърпене на дупки ли е смисълът на живота ни?
Ние, децата, не разбираме думата "няма", знаем само, че не я обичаме изобщо. Душите ни са щедри, богати, в сърцата си имаме всичко – мечти, добрини и чудеса. Вярваме, че можем да променим света, че всичко е възможно, изобилно. Искаме свободно да подскачаме по полянките, по площадките. Да, не ни пречи, че вместо окосена трева, има бурени - пак ще си играем.
Но защо до един палат стои скъпа кола, а кучетата пазачи лежат надменно и дори не те лаят? А съседите им са сгушени в скромен двор, в малка къщичка, а кучетата им злобно те джафкат. Дори кучетата се бунтуват на цялото разделение. Поглеждам лъскавите бетонни сгради и се питам: "Хубаво ли им е там?" На мен не би ми било. Как се будят, ако не чуват как пеят петлите и чуруликат приятелчетата ми врабчета на дървото?
Когато бях малко дете, много ме привличаха тези сгради и коли, тези мадами с хубави дрехи, обувки и бижута. Много исках да съм като тях. Да имам от всичко по много. Знаех, че едва ли това е щастието, но исках да го усетя. Пораснах и успях да се доближа до мечтаната самостоятелност, до изобилието, до сбъднатата ми българска мечта.
Сбъднах всичките си мечти, които имах за около 25-годишната си възраст. И изведнъж хоп – сгромоляса се всичко. Бях пред дилема между чистата съвест и кариерата си. Избрах чистата съвест, както мама ни учеше със сестра ми от малки. Да бъдем достойни, честни и добри хора. Избрах да се върна отново в началото на историята и да поправя "бъговете" в системата си.
Месеци наред мислих къде и какво се обърка, докато не стигнах за пореден път до един и същия отговор – любов. Някъде в цялото пътешествие загубих радостта от това, което правех. Толкова бях програмирана да довършвам докрай нещата, които започвам и да търпя, въпреки, че не ми харесва. Толкова трудно бе да кажа "Не!". Но когато си имал толкова "бъгове", "не"-тата се оказват много повече, отколкото си очаквал. И преходът е дълъг, бавен, но плавен и сигурен.
Когато избрах чистата си съвест, се питах дали има логика, дали си струва. Разумът ми ме съдеше, но сърцето ми ликуваше. Все едно скъсах веригите му и то най-накрая полетя.
Събуди се детето в мен, готово да пътешества, да се радва, да играе, да научава нови неща. То искаше да бъде просто обичано, подкрепяно и пазено. Да му се дадат кофичките и лопатките на пясъка и да твори замъци, а когато обърка нещо, да му се каже: "Няма нищо. Пробвай пак, хайде ще ти помогна, ще ти покажа, а ти ще повториш. Вярвам в теб, независимо кой ти казва, че няма да можеш. Ти си най-доброто, най-прекрасно дете на света и аз много те обичам. Ти си най-прекрасното "любовче" на света. Давай смело, до теб съм и ще те подкрепям винаги."
И това детенце ще расте вярващо в себе си, с големи и смели мечти, винаги ще привлича хора - учители, които да му подават ръка. От ръка на ръка, ще си пробива път напред. А когато падне и се удари, винаги ще има някой, който да му напомни, че няма безопасен път, но само най-смелите успяват, защото не ги е страх от някоя драскотина и болка – било то физическа или сърдечна. Ще знаят, че когато някой им каже: "Ти си лудо. Това е невъзможно да стане. Няма да успееш.", то ще отговори: "Само гледай и се учи!"
Детето във всеки от нас е ключът към щастието ни. Дали сме родители, приятели, амбициозни лидери или домакини с малък собствен двор, нещото, което изпълва цялото ни същество със смисъл и значение, е подкрепата, която даряваме на децата край нас.
А това става като всеки ден си говорим с детето вътре в нас. То ни дава криле. Смисъл и значимост.
Автор: София Русева
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".