Аз не пиша за изгреви, пиша за залези, пиша за отминалото, което предстои. Пиша за сладките непознанства, преди да се превърнат в познатите отминали дни.
Ако си голям, знаеш всичко за обичането, ако си малък, знаеш повече. Но ако формулата е вярна, когато си голям и знаеш повече за любовта, започваш да броиш пресметливо обичанията, даванията, взиманията. Разтърсваш глава, мърмориш, че любовта означава твърде много сладко, твърде тръпчиво в горчивото, твърде болно сърце, твърде наранено его.
- Погреби егото - казвам аз - на инат.
Зимно и студено не даваш любов на искащите я, когато си твърде голям, а никой не е толкова голям, че да не мога да го обичам на инат.
Зимна съм.
Искам да съм зимна. Движенията на жените често приличат на движение на лед. Иска ми се да съм твърда като зимата. Инатливо твърда, без очаквания.
Да бъда нужна, когато някой пълни буркани със спомени от миналото. Да ги натъпча за него с любов и със слънце, та да има за всичките му дълги зимни месеци.
И ако така е писано, после да се върна в своята зима сама, без нужда от храна, без надежда за кратка лятна ваканция. Но пък спокойна, че съм била нова за някого, че съм била прохлада след жегите и мека топлина преди студа.
Искам да съм мъдра като старостта. И дори когато падам като есенно листо, да нося радост в нечий албум с флорален хербарий или светлината в очите на дете, което ще ме вдигне с върха на миглите си и ще ме изпрати да летя.
Искам тази радост на инат. Често ме питат, защо ходя на работа с метро? Защо ли, защото срещам хората, защото мога да се смея с глас сред пълния вагон и поглеждайки над главите им, виждам че до всеки има някой, но той не го знае.
Наскоро Edna сутрин проведох много приятелски разговор с 10-годишно момченце, отстъпих му място, за да се хване. То ме попита: "Теб кой те е научил да се усмихваш толкова рано сутринта, виж че всички още спят?"
- Този, който ги събужда - казах аз.
Искам да съм онова усещане, че годината е била прекрасна. Искам да съм меко одеяло за някого. Пътека от цветни листа. Онази точка в тавана, която си е само твоя. Капчица от дъжд върху сухо листо. Птица, която си тръгва, но това не те прави тъжен, защото всъщност аз никога не си тръгвам наистина...
Някъде между малкото момиче и голямата жена в мен живее Edna непораснала Марина, която инатливо се надява да се научи да обича, дори и да не я обичат.
Вероятно това ще се случи, когато нищо друго не ѝ е нужно. Когато няма носталгия по лятото, нито страх от зимата. Когато има само днес и тя е само онзи въображаем шоколадов сюрприз, който вече е дала на някой истински обичан.
И потопила се в новото утре, ще е като разтворена книга, като любим цитат от Ремарк: “Хубав бе животът, който туптеше в нея, който я бе създал такава, каквато е, създал я бе тайнствено чрез сливането на две клетки, създал я бе от нищо в топлината на една утроба.
Същата неразбираема загадка, че цялото дърво се съдържа в зрънцето, вкаменено и микроскопично, но вече с предопределена корона, плодове и прекрасни цветчета в априлските утрини — както от една любовна нощ изникват лице, рамене и очи, именно тия очи и рамене, които са скитали някъде по света между милиони други, докато застанеш в някоя ноемврийска нощ на моста “Алма” в Париж и те тръгнат към теб…”
Автор: Марина Петрова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
Насладете се на още прекрасни текстове от читателите на Edna.bg ТУК
Още:
- „Най-хубави са винаги прегръдките, когато сме замръзнали от студ...“
- "Да бъда зимата", Петя Дубарова
- „За две ръце протегнати насреща, земята бих до края извървял...“