Къде го зърнах за първи път ли? Срещнах го през лятото на 2006 в Созопол, по време на морската ми ваканция. Колкото и странно да ви се струва, видяхме се на една обща тераса. Да, точно така, за хубаво или лошо малките семейни хотелчета имат общи тераси. В случая беше за хубаво.
Моята ваканция тепърва започваше, а неговата почивка беше към своя край. И така, тази тераса се превърна в нашето място, на което сутрин ни събираше фрапето, а вечер - ментата с мляко. Имахме само два дни и една обща тераса. Или не, позволете ми да се поправя, две сутрини, две вечери, две нощи и една обща тераса. Така звучи по-добре, защото шест е три пъти повече от две. Всъщност какво значение има математиката и дали повече означава достатъчно. Тогава за мен отговорът беше Не! А Не е достатъчен стимул за едно голямо ДА. Казах ДА на новото начало!
Дали това е щастието? Вероятно, защото голямото ДА имаше своето продължение през пролетта на 2007 година.
Обадих му се случайно, или не толкова, докато бях на форум в града, за който хората казват, че е Друга България. Срещнахме се пред един театър, който същите тези хора наричат Народен. Целунахме се като стари приятели. Вечеряхме, хапнахме малко и си говорихме много. Разказа ми за себе си, за семейството си, за непреодолимата загуба на любимата му майка и скъпия му дядо, за отговорностите, пред които е изправен, за всичко, което го кара да се чувства повече нещастен и по-малко щастлив. Носеше много тъга в душата си и малко топлина в сърцето си.
Исках да го опозная и да го направя щастлив, исках тъмнината на онази вечер да отстъпи пред светлината на зараждащото се ново начало. Исках да приспя миналото и да събудя настоящето. Трябваше да му покажа, че смисълът на живота не е в оцеляването, а в способността да живее пълноценно и да изпитва любов. Исках го повече от всичко, защото усещах, че след този ден и аз няма да съм същата. Срещу мен стоеше човек, на който страшно много му липсваше нещо, без да осъзнава точно какво. Не ме остави да си тръгна безразлична, промени ме, накара ме да намеря себе си в тази среща.
Изпрати ме до автогарата, остави ме сама малко преди да тръгне автобуса, защото трябваше да се прибира при семейството си или по-точно при онова, което беше останало от него. Преди това ми каза: "Ще ти се обадя, за да проверя дали си тръгнала." Да, този път аз тръгнах към града на тепетата, а той остана в Другата България.
Дали това е щастието? Вероятно, защото какво означава магистрала разстояние?
През един уикенд, той ми писа в скайп, случайно или не толкова... В онзи момент и двамата се подготвяхме за различни изпити и затова всеки от нас прекарваше повече време вкъщи. И за да бъда абсолютно точна, пред комуникационния център, както се шегувахме. Това включваше всички възможни средства за общуване от разстояние. Тогава му разказах за себе си, за семейството си, за нещата от живота, които ме вълнуват по един или друг начин, за всичко, което ме прави повече щастлива и по-малко нещастна. Той беше навсякъде с мен, в мислите ми, в сънищата ми, в ежедневните ми високооборотни дни, в болницата, когато треперих сама до леглото на близък човек, навсякъде... И така времето минаваше, между изгревите и залезите, между сутрините и вечерите, между това, което съм аз, когато съм без него и онова, което е той, когато е без мен.
Дали това е щастието? Вероятно, защото знаех, че един ден ще го видя отново.
Минаха месеци. Но точно този ден не закъсня, защото знаеше, че беше специален, а специалните неща идват винаги навреме, когато сме готови да ги приемем със сърце и душа. Няколко месеца този ден препускаше, заедно с мен, заедно с него, бързаше, за да стигне, защото най-голямото му желание беше да бъде гостоприемен домакин на най-дългоочакваната среща. И така в този ден, прекосявайки България от точка А до точка Б, се оказах в точка С, на същата онази автогара, на която той преди време ми каза: "Ще ти се обадя, за да проверя дали си тръгнала."
Този път аз му звъннах, за да му кажа, че съм пристигнала, но не в града на тепетата, а в Другата България. Минутите, секундите и стотните се надпреварваха, защото искаха да го видят преди мен, но не им оставаше нищо друго освен да отстъпят пред любовта, защото имаше място само за нас двамата и за онази първа различна целувка. Не исках да си тръгва, исках да остане завинаги, но денят бързаше, защото беше специален, и някой друг го очакваше със същата трепет, но на друго място.
Дали това е щастието? Вероятно, защото от специалните дни и нощи се родиха много специални месеци, отгледани в най-специалната година. Годината на Голямата любов, в която си обещахме да останем завинаги заедно, за цял един живот. Но понякога точно този живот ни предизвиква на дуел, в който всички са спасени, само любовта е убита. По онова време Миро все още не беше изпял "Убиваме с любов".
Дали винаги срещата с подходящия човек е в подходящия момент? Дали понякога истината не закъснява? А дали не идва, тогава, когато още не ни се иска да я чуем? Истината, че не винаги сме в състояние и сме готови да отговорим на това, което ни се случва. Истината, че всеки човек има нужда от време, за да приеме промяната в живота си. Истината, че всеки сам трябва да намери своя път към себе си и никой няма право да го отклонява от него.
И аз не го направих, само звъннах, за да му кажа, че приемам неговото решение. Макар и да страдах дълго от това, разбрах, че за любовта няма срокове и условия.
Дали това е щастието? Вероятно, защото болката от това да загубиш най-скъпото нещо, преобръща целия ти свят и те кара да преосмислиш точно онези минути, секунди и стотни, през които си бил най-щастлив. И този път на теб ти се иска да ги изпревариш, защото знаеш, че от това зависи колко бързо ще стигнеш до истината и ще спре да боли.
Дали това е щастието? Вероятно, защото намерих сили, за да простя два пъти, един път на себе си и втори път на него.
Помните ли, началото на тази история?
...Разказа ми за всичко, което го кара да се чувства повече нещастен и по-малко щастлив...
...
...Разказах му за всичко, което ме прави повече щастлива и по-малко нещастна...
Всеки от нас възприемаше нещата и света около себе си по различен начин. Дозата щастие беше различна за всеки от нас.
"Колко трудно е да се разделиш с Другата си половина след като си я намерил", думите не са мой, а на Паулу Коелю. Подкрепям го за това, че наистина е трудно, но трудно не винаги означава невъзможно. Трудното е открит урок за напреднали ученици, които никога не се отказват в търсенето на истинското щастие.
Първи финал за тези, които са решили да натиснат хикса на тази история.
Няма да ви питам повече дали това е щастието, защото знам, че успях да извървя една от малките отсечки по пътя към щастието!
Втори финал за тези, които решиха да останат с мен до края на историята.
Няколко специални думи за Него, специални, защото след тях, аз ще напусна тази история, а вие сигурно ще останете, за да се опитате да намерите себе си, чрез тях.
Една година по-късно, 25 март 2009 г., Пловдив, България
Здравей,
Не знам дали това, което пиша в момента е правилно или не, но вече спрях да мисля за правилата. Не искам да се чувствам длъжница на собствените си несподелени мисли и затова реших да ги оставя върху белия лист, който се надявам ти да намериш някой щастлив ден. Иска ми се да имаш силата, която да ти позволи да откриеш себе си и това, което ти желаеш, а не което другите очакват от теб. Защото само, когато си себе си, тогава можеш да бъдеш истински щастлив и да даряваш от това щастие на любимите си същества. Не позволявай на хората и на обстоятелствата да ти пречат по пътя към търсенето на значимите за теб неща и на твоето лично щастие. Желая ти късмет във всичко и силна воля, за да се справиш с предизвикателствата, които животът е решил да ти поднесе. И просто, когато наистина искаш нещо от този живот, не чакай, а отиди и сам си го вземи, за да не те изпревари някой друг. Когато се колебаеш, не бързай да казваш "не" от страх, а помисли, защото така можеш да се разминеш с нещо истинско, което никога повече няма да срещнеш. Стреми се да живееш така, сякаш не винаги ще има утре. Преодолявай по нов начин и с лекота ежедневните препятствия, защото знай, че там някъде те чака твоето щастие. Не е лесно, но вярвам, че животът ще те срещне с правилните хора и обстоятелства, които ще ти покажат вярната посока. Дори и да ти се струва, че сега всичко около теб е черно-бяло, сигурна съм, че ще намериш сили в себе си, за да го оцветиш, така че когато един ден се обърнеш назад да си кажеш: "Да, това е картината на моя живот и тя ми харесва, не се продава, защото няма цена, толкова е красива, че дори и да мога да променя нещо в нея, не бих го направил за нищо на света."
Това е само малка част от отговора, който му изпратих точно една година по-късно, на Благовещение. Вероятно има някакъв символ в това, че и двамата обменихме уморените си мисли на този свят християнски празник. Останалото, което му споделих е вплетено в различните моменти от тази история.
Един ден по-късно получих отговор, който реших да не ви споделям, защото той по никакъв начин не повлия на ситуацията.
Дали това е щастието? Да, сигурна съм, това е щастието на преживяните моменти в миналото настояще, което не е част от бъдещето.
Автор: Виолина Харалампиева
Очакваме и вашите авторски текстове на edna@netinfocompany.bg
