Здравейте,

Често чета рубриката ви и намирам в думите ви смисъл и логика. Когато стане въпрос за решения, свързани с мен самата, нещата се поставят по съвсем различен начин - разстоянието, нужно, за да видя ясно цялата картина, е трудно постижимо.

От време на време мисълта ми се намира в този прекрасен пустинен оазис. Реален ли е той, обаче?

За 24-те години живот смея да се похваля, че видях и постигнах доста. С безценната подкрепа на моето семейство завърших висше образование, в момента дори го продължавам; успях да пътувам и живея на прекрасни екзотични места и да срещна личности с възхитителна житейска история. Да се насладя на други култури с по-различни от нашите навици, маниери, възгледи.

Влюбих се безвъзвратно в пътешестването и донякъде в несигурността и разнообразието. Богатото ми въображение компенсира неспособността ми в момента да пътувам и 100-те различни живота, които мислено живея запълват почти всичкото ми свободно време.

Все пак онази прокрадваща се мисъл: "Там, където искам да бъда ли съм?" изплува от време на време и размътва спокойните води на ежедневието. 

Имам хубава работа, имайки предвид града, в който живея, икономическата обстановка, работния ми опит и т.н. Много полезна информация научавам на работното си място, въпреки това чувството, че всеки момент от 8-часовия работен ден е загуба на време почти не ме напуска.

Искам да творя, но уви, това не плаща нито наема, нито може да купи необходимите за "творенето" средства. Повече от всичко (и все пак ръка за ръка с творчеството ми) искам да се занимавам с психология, което и уча в момента. Не приемам за възможно професионалното си развитие в България.

Имам си и връзка, вече няколкогодишна. Въпросът "Защо съм с този човек?" не предвещава положителното ѝ развитие. Но дали този въпрос е откровен спрямо мен самата или насаден от обществени норми и предразсъдъци. Че сме коренно различни е безспорно и вероятно главната причина да сме още заедно.

Срещите с приятели провеждаме поотделно - все пак нито един от нас не харесва антуража на другия. Времето, прекарано заедно, е спокойно и предполагаемо разтоварващо. Може би за него. Абсолютната му липса на насока в живота, цели, отговорност - силно притеснителни. "Той е малък, дай му време да порасне" - повтарям си аз, ала разминаването в местоположението ни на пространствено-времевата линия на живота разкъсва както мен, така и него. 

Все по-често мислите ми пътешестват из непознати земи, впускат се в любовни авантюри, хранят се от еликсира "адреналин" и "свобода". Въображаемият ми живот започна да заема по-голяма част от физическото време, отколкото истинския, и писъкът "промяна" се удря все по-силно в стените на черепа ми. 

Дали Edna съвременна жена в това общество, с голяма колекция от преживявания е способна да улегне и създаде семейство и дали житейският, а защо не и академичният опит не ни правят неспособни да сме благодарни и задоволени от това, което имаме?

Доста невинаги е равно на достатъчно, а способността за удовлетворение не е моята сила.

* * *

Здравейте,

Не мога да не започна с това, че за мен бе удоволствие да прочета едно толкова добре написано писмо – като литературно произведение. Смятам, че ще е интересно и на читателите ни и затова, въпреки, че е дълго, го публикуваме без съкращения. Ще се опитам да компенсирам с по-кратък отговор.

Първото, което бих искал да отбележа, е йо-йо ефектът, както го наричам – този силно колебателен между две крайности процес, който като че ли управлява живота ви в момента. За него съм говорил вече, а Ивинела Самуилова е предала идеите ми чудесно и в много подходящ контекст в книгата "Ако животът не е чудо".

Препоръчвам ви я горещо, ако все още не сте я чели, защото тя именно отговаря на въпроса, който, струва ми се, е истинският въпрос на живота ви в момента: Как да стана нещастна без чужда помощ?

Поздравления, справяте се чудесно!

Шегата настрана – това, което бих могъл да ви препоръчам, е наистина да излезете от това лашкане между илюзията ви за живота, който бихте искала да живеете и илюзията ви за живота, който живеете. И двата модела на света, който описвате, са всъщност един и същ матричен модел.

Това е един много подъл инструмент на матрицата – да ни казва как трябва да бъде, след което да ни съблазнява с идеи за това как може да бъде. О, и да не пропусна най-гадната част: вменяването на страх, който всъщност е и основната задвижваща сила на махалото "или-или", от единия до другия полюс.

Страх, който пречи да преформулирате картата на собствената си реалност, защото всъщност ви държи в неведение за това как би ви харесало да живеете, ако можехте да живеете от позицията на природното аз, а не на социумната личност (егото). Между впрочем, на егото, което е със съзнание на частица, отделена от цялото, всичко винаги му изглежда частично и недостатъчно. С изключение на проблемите – те са в изобилие...

Та... Наистина ли искате да сте улегнала жена? Наистина ли искате да не сте? Вие сама сте го формулирала чудесно: "Дали съм там, където искам да бъда?" А какво всъщност искате?

Яснотата е това, за което, според мен, е добре да поработите на първа стъпка. Струва ми се, че техниката с маршрута може да ви помогне доста като начало, както и тази със зарчетата. И двете са описани чудесно в книгата "Жената, която търсеше любовта".

Накрая бих искал да ви поканя на курса "Дехипноза, Деблокаж и РазЕгосване", чийто акцент е върху упражнения за превръщането ни от хипнотизирани (от матрицата) в хипнотизатори (на матрицата), измъкване от капаните на егото и социумната личност, възстановяване на вътрешните опори на природното аз и деблокиране на вълшебническите ресурси, които са на наше разположение, когато живеем автентично.

Поздрави, Алексей