Жената понякога е усмивка, въздишка, мечта. Тя може да бъде силна, но не винаги го иска. Жената понякога се оставя да бъде слаба и именно в слабостта си е най-силна и най-красива.
Днешните стихове доказват точно това:
***
Да знаеш, не заемам много място.
(Навярно и в прегръдка се събирам.)
Пространството ми цялото е щастие.
И само във въздишка го побирам…
Не искам много. Нищичко не взимам.
Но давам всичко. Даже и в аванс.
Превръщам във лета безкрайни зими…
А сложностите? Просто нямат шанс.
Съвсем обикновена съм, признавам.
Светулка, миг, звезда, сълза и копче.
До края на вселените оставам
надеждата във малкото ти джобче…
Такава съм. Недей да ме пресмяташ.
(Дори не можеш да броиш до толкова.)
Ти знаеш – не заемам много място.
Но с дъх лекувам всичката ти болка…
И още ли се чудиш на инат –
къде да инсталираш тишината ми?
Не ми е нужен целият ти свят.
Едно парченце – стая. Във душата ти.
Мира Дойчинова - irini
***
