Само когато сърцето е пълно, то може да се рее свободно!
Онзи ден по случай мой личен празник получих десетки честитки, които заредиха положително деня ми.
Получих поздравления и от една приятелка от моето детство, с която отдавна бяхме загубили връзка.
Зарадвах се много, но и се натъжих. Беше се обърнала към мен с галено име и въпрос "Как ти казват сега накратко?".
Този въпрос ме жегна, замислих се над него и после цяла нощ не ми даде мира.
Колко време всъщност беше минало, в което не сме поддържали никакви отношения, че се стигна до него?
Все си мислех как хората в голяма част от живата си са приятели, а после нещо се случва и пътищата им се разделят.
Сякаш в онази последна среща, в онзи последен наш разговор сме стояли в края на общия ни път, и поглеждайки напред сме пристъпили смело, но уви в различни посоки.
После животът така ни е грабнал и дори не сме разбрали, че това се случва.
Зарових още повече и открих и други такива случаи, уплаших се. Аз ли бях виновна, аз ли бях причината?
Затова се замислих за отношенията на моите приятели с други техни познати, случило ли се беше същото и с тях? Отговорът беше положителен и то за голям брой хора. Не бях само аз, но можеше ли това да ми служи за успокоение? Почувствах се зле!
Споделял си много с един човек и в един момент, срещайки се може би дори нямате какво да си кажете. Тъжно!
Та нали животът е за това – да осъществяваш познанства с различни хора и да поддържаш отношенията си с тях. Да пълниш живота и сърцето си с хора, с които да споделяш, да се забавляваш, на които да можеш да се опреш в труден момент или ти да бъдеш опора за тях, когато имат нужда.
И всеки един от тях да е различен, да носи нов различен заряд и усещане в душата ти.
А какво се получава на практика?
От ранно детство имаме приятели, после в училище нови, в университета и в последвалата робата други и някак си решаваме, че всяка нова среща изисква да прекъснем нещо старо или просто така се случва. И така оставяме след себе си приятел след приятел, къс по къс от сърцето си, а то е толкова голямо, че може да побере не един и двама.
В него има толкова много любов, частица от която може да докосне всеки човек по земята. Защото любовта е неизчезваща сила, тя се самовъзпроизвежда постоянно, тази чиста енергия никого не се губи..., но това е предмет на друг мой размисъл.
Вероятно много хора до момента си казаха "Да, случвало ми се е!" с тъжен поглед.
А онези, които ще кажат "Не!" ще попитам. Имало ли е момент, в който сте се разминали със стар познат, толкова стар, че сте си казали: "Боже, с този човек някога бяхме приятели, сякаш беше в друг живот!"
Случвало се е с всеки, защото всички ние се въртим в един и същ омагьосан кръг. Но има изход и аз за себе си го открих, просто трябва да го пожелаеш.
Поисках да върна приятелите в живота си и така да запълня палитрата от цветове, които те внасят в него, защото само с всички тях аз мога да рисувам прекрасните моменти и преживявания, за който бленувам. Поисках да опитам да продължа това, което сме прекъснали по една или друга причина, а понякога дори и без такава.
Направете го и вие! Приятелите са богатство, особено старите. Ще го разберете в момента, в който си ги върнете.
И не се притеснявайте, ако не знаете как да започнете. Това е ваш приятел и за него ще е достатъчно дори едно "Обичам те, човече, от ей толкова малки, та и до сега! За мен ти винаги ще си приятел!", за да усети топлината на душата ви и да ви поиска отново в живота си!
Автор: Елена Радулова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".