То съществува. Има го в ежедневието ни. Много рядко е плод на нечие въображение или по-особена чувствителност. Много по-често е реален факт. Говоря за домашното насилие. За онова насилие, на което няма свидетели, защото се случва между четирите стени на дома и по тази причина е много, ама наистина много трудно доказуемо.

Формите му на проявление са физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие. Жени, пребити до припадък, заливани със студена вода, пак бити, насилвани сексуално, тормозени психически.

Западният свят отдавна се занимава с този скрит за обществото проблем, извеждайки го в определени страни до степен на извратеност. Ние – от по-скоро време. Израз на значимостта, която държавата отделя на този проблем е приемането на Закона за защита от домашното насилие (2005 г.) като част от предприсъединителното ни към ЕС законодателство. Този е един от модерните ни закони. Неговото приемане е положителен факт, но уредбата в него е недотам качествена. Въпреки това е хубаво, че го има, защото древният римски принцип - Dura Lex, Set Lex (лош закон, но закон) е напълно валиден в случая.

За този закон се говори малко. От време на време някой ревнив мачо залее приятелката си с боя и я снима с телефона си и това стане тема на кратко журналистическо говорене. По-често за тези неща се мълчи. От срам, от унижение, от страх. Механизмите за защита не са особено ефективни. Дори и в случаите, когато сторенето осъществява състава на престъпление по смисъла на наказателния кодекс.

Особена защита се предоставя за децата - за насилие спрямо тях се приема всяко едно насилие, извършено пред детето, в присъствието му.

В практиката ми законът за защита от домашно насилие е бил ефективен само в случаите, когато с користни цели и то под влияние на разни псевдфеминистки организации, фондации и пр., някоя жена реши да изгони мъжа си от вкъщи или пък просто да му създаде неприятности. За подобен род организации, дори в закона има предвидена отделна уредба и постановено финансиране от държавния бюджет, но честно казано, не се сещам да са свършили нещо полезно досега.

Производството започва с молба до съда. Законът е предвидил това да е районният съд по адреса - постоянен или настоящ на пострадалото лице. Тази молба трябва да бъде пусната в съда максимум до месец от извършеното или поне последното извършено насилствено действие. В нея точно и конкретно трябва да бъде описана фактическата обстановка - формата на насилието, кога се е случило, къде, какви следи са останали от него, за да бъде доказано. Да, когато са те били в спалнята в 3 часа през нощта, едва ли някой ще е непосредствен свидетел, но нищо не ти пречи на сутринта да се направи освидетелстване в съдебна медицина, заключението от което да послужи за доказателство в процеса.

Законът позволява производството да започне и да се издаде заповед за незабавна защита и на базата на декларация, попълнена и подписана от потърпевшия (следва да напомним, че жертва на домашното насилие може да бъде и мъжът, за разлика от уредбата в НК, касаеща изнасилването и приемаща, че мъж не може да бъде изнасилен от жена). С тези декларации трябва да се внимава много - посочената в тях неистина може да послужи за основание за образуване на производство срещу издателя и за престъпление против правосъдието.

Преценката се прави от съда. Критериите са много различни и субективни. И до днес недоволствам, като се сетя как веднъж един психолог ме попита дали често се ядосвам. "Ами зависи от критериите" – отговорих му аз. За едни да си гневен 10 пъти дневно е нищо. За други да си гневен 1 път дневно е много. Така е и правилно - все пак решението се постановява от хора, имащи определени житейски критерии за нещата. Имал съм случаи на молби, подадени от съпруги за това, че "мъжът карал скъпа кола, а на нея не искал да ѝ даде пари да си купи" и това, според жената, било психическо и икономическо насилие.

Проблемът на част от феминистките организации е, че са като една от непрекъснато въртящите се реклами на прах за пране, в която следва да приемем, че нещо е вярно, само защото всички го повтарят на глас. Нещо като: "И той не ти прати цветя за рождения ден? Не, не мога да го повярвам и да го приема за нормално."

Или пък: "И какво - теб те болеше главата, а той настояваше да правите секс?"

Ако питате мен, една жена трябва да се притеснява, когато мъжът ѝ не иска да прави секс с нея, а не в обратния случай, но това е друга тема.

Издадената заповед за защита се изпълнява от полицейските органи и подлежи на незабавно изпълнение. Съдът произнася решението си в открито заседание, защото се касае за особено производство, което по определение са разглежда в по-бързи темпове.

Превенцията на този вид насилие е трудна. И моят съвет към жените, като по-слабия по определение пол, е следната: Не се уповавайте на законови норми, на помощ от полицията или от разни неправителствени организации. Просто внимавайте с кого се събирате да живеете и си тръгнете, преди някой да е решил, че да ви бие и залива със студена вода след това, е нещо, което вие приемате и едва ли не ви харесва.

Освен, ако нямате някаква особена чувствителност.

Адв. Георги Богданов