Каска, протектори за колене, лакти, длани... сигурно е имало и още, но са ми убегнали. С подобно въоръжение в стил „партизан за бой се стяга“ моята 6-годишна племеница отива да кара ролери.

Да искаш, не можеш да си ожулиш колената. Лошо няма! Главата и крайниците са важно нещо. При този й вид обаче някак инстиктивно се сещам за моето детство, онова голо, невъоръжено и безразсъдно детство мое.

Тогава ролери нямаше, но имаше ролкови кънки – с четири колела и две кожени каишки, които минаваха през глезените и пръстите. Пързаляхме се по шорти, къси ръкави и разчорлени глави. По днешните стандарти, това си беше чиста проба самоубийство.

За онова време обаче беше истинско геройство. Спускахме се като луди по наклонената квартална рампа. Падахме, ставахме, мерихме си раните и с гордост си носихме белезите.

„Юнак без рана не може“ беше житейското ни кредо, а „Хайде на джанката“ – командата, с която събирахме тълпата. Катерихме се по клоните, ставахме целите в листни въшки, събирахме джанки в тениските си и ги ядяхме все едно са най-големият деликатес на света.

Циганската баница беше другият любим деликатес, който баба ми приготвяше за следобедна закуска. Чуехме ли звънецът обаче, тичахме на терасата, провиквахме се „Слизам!“, грабвахме филията и тичахме навън, за да не изпуснем тайфата.

Снимка: Thinkstock

Терасата беше нашият messenger, който работеше безотказно. По същия начин идваше и вечерната команда, която традиционно включваше реплики от рода на „Прибирай се!“,  „Ей сега“, „Качвай се, че стана късно“, „Може ли още малко?“, „Хайде, утре пак“.

Не можеха да ни приберат. Накрая просто се понасяхме към входа едновременно щастливи и недоволни, че не сме успели да си изпросим още време за ластик, въже, народна топка, пиян морков или други импровизации на тема „игри пред блока“.

Днес на мястото на кварталната джанка построиха затворен комплекс. Никой вече не играе на ластик, въже или народна топка. Децата не си викат през терасата „Хайде, слизай!“. Уговарят се по друг начин. Играят на други игри.

Детството им е с друг вкус. Не знам какъв, но се надявам да им е вкусен. Защото няма по-хубаво от детството.

Времето, което животът ни е дал за игри, безгрижие, свобода и безразсъдна храброст. Време за филии с лютеница и циганска баница.

Снимка: Thinkstock

Време да викаме на воля, да тичаме, да падаме, да ставаме и пак да тичаме все едно нищо не е било.

Време да си ожулим колената преди след това да ожулим сърцата си. 

Още:

• Ако днес е последният ден от живота ти?

• А ако нямаш сродна душа?

• "Щастието не е приложение, което да свалиш на телефона си"

• Любовта като табуретка...

• За сексапила и чек листите...

• Искам кифла, ама умна!