Фактът, че в България има цели 42 планини, учудва мнозина, но пътешественикът и фотограф Иван Панкев е от малкото щастливци, които не само са посетили всички на брой, но и кара все повече хора да научат повече за природата у нас.
Уникалните му преживявания вече намират място в книгата „Планините на България“ от издателство Ciela. Красивият албум съчетава пътеписи заедно със спиращи дъха снимки, с които техният автор разказва за истории, обхващащи и четирите годишни времена сред малко познати, но удивителни места. В интервю за Edna се надяваме да ви докоснем до неговия вътрешен свят, който може да бъде вдъхновяващ дори за онези, които рядко напускат удобствата на своя дом.
Как започна страстта ти към пътешествията и българските планини?
Аз съм роден и израснал в Пазарджик – един изключително равнинен град, макар и разположен между Рила, Родопите и Средна гора. В семейството ми нямахме планинари и ходенето ми на планина се ограничаваше до седмица с родителите ми на бунгала край язовир Батак.
Първият си истински преход направих в гимназията, когато с група съученици изкачихме вр. Вихрен, а няколко месеца по-късно и Черни връх (и двете истории са включени в книгата). Това беше в края на миналото хилядолетие!
И това беше всичко за десетилетие напред (ей за такива времеви мащаби говорим, ха-ха!), когато отново изкачих именно връх Вихрен, но от хижа Яворов. Оттогава съм в планината при всяка възможност.
Страстта по пътешествия и приключения си я имам от дете. Четях книгите на Карл Май една след друга и си мечтаех да отида в Дивия запад. Така се случи, че през 2012 г. фирмата, в която работех, закри офиса си в България. На мен и на още няколко колеги ни предложиха да се преместим в Прага, но аз отказах. Вместо това заминах за Южна Америка и се превърнах в пътешественик...
Хората пътуват, когато свърши работната седмица, а за теб пътуването е част от работата. Погледнато отстрани, този начин на живот е нещо, за което всеки мечтае. С какво обаче трябваше да направиш компромис, за да поемеш по пътя на силните усещания?
Първото, което ми идва на ум, е самотата. Аз съм интроверт и ми харесва свободата на самостоятелните преходи и пътешествия, но на моменти самотата е осезаем спътник, особено при дългите пътувания в чужбина. Когато пътувам в продължение на 4-5 месеца из непознати страни, от чиито езици разбирам съвсем малко или дори нищо, и нито за момент няма на кого да се доверя на 100%, няма с кого да споделя или да се допитам за съвет, няма дори на кого да си оставя багажа, за да отида до тоалетна, всяка дребна неприятна случка е в състояние да ме разтърси. Тогава се чудя: „Какво въобще правя аз тук?! Какво съм тръгнал да доказвам?“ и желанието да се прибера вкъщи веднага е много силно.
Казват, че трябва да отидеш в чужбина, за да станеш патриот. Аналогично, трябва да се отдалечиш от дома, за да усетиш истинското чувство за принадлежност. Като човек, който предприема дълги и екзотични пътувания още от 2012-та година, би ли се съгласил с това твърдение?
Аз си мисля, че винаги съм бил патриот, все пак майка ми е македонка (от Благоевград), но може и да си въобразявам. Факт е обаче, че колкото повече пътувам по широкия свят, толкова повече ми харесва България.
Никъде другаде на съм виждал такова огромно многообразие на сравнително малка територия – море със златисти пясъчни плажове и планини с алпийски характер, пълноводни водопади и бистри езера, мистични мегалитни хилядолетни паметници и аретфакти от древни цивилизации, народ, който танцува по жарава и се хвърля за кръста в замръзналите води на Йордановден.
Коя е най-трудната ситуация, в която си изпадал по време на пътешествие из нашите планини, и как си излизал от нея?
Случвало ми се е няколко пъти в нашите планини да попадна в критична ситуация, все през зимата. Тогава разбираш колко силно искаш да живееш и колко дълбоко навътре в себе си можеш да дълбаеш, защото в такива моменти е много важно да продължаваш да се движиш, да не спираш. За моя радост, в тези случаи винаги съм бил с изпитани другари, а това е безценно. Повечето от тези истории също са включени в книгата.
Планината те събира с твоята съпруга, а малкият ви син вече също е посетил мястото, където сте се запознали с нея – връх Ботев. С какво ще запомниш това първо общо преживяване за вашето семейство?
Преди да отидем до вр. Ботев с Татяна вече бяхме качвали Севар на половин дузина планински първенци, така че всичко беше отработено. Все пак изкачването до първенеца на Балкана си е сериозно, пък и там времето е непостоянно почти колкото патагонското, та имаше малко по-бурни емоции, но когато имаш любимо място, редно е да го споделиш с любимите си хора.
Ако оставим настрани сантимента ти към Стара планина, имаш ли друга любима дестинация сред българските планини и какво те привлича най-много у нея?
Да, най-много съм бродил из Стара планина и Ботев ми е любимият връх заради всички преживявания, свързани с него, но любимата ми планина е Пирин.
Тя ме спечели още от първия ми преход в нея със своите чисто алпийски пейзажи, с нащърбените върхове от здрав гранит, с блестящобялото мраморно било, със стотиците кристално бистри ледникови езера, чиито цветове покриват цялата гама от сапфирено до тюркоазено, със стръмните порти и превали, със стадата плашливи диви кози, с налаганото от нея усещане за нищожността на хората на фона на каменните гиганти.
Освен това смятам, че най-красивата гледка в България се открива от пиринския вр. Джано. В последните 2-3 години пък Краище ми стана особено любимо...
Когато говорим за планинския туризъм в България, сякаш всички погледи са устремени само към една шепа дестинации, които са меко казано пренаселени през почивните дни – Седемте рилски езера, Мусала, Черни връх... Какво е мнението ти за тази тенденция?
Като цяло през последните години планинският туризъм набира все по-голяма популярност. Това от една страна е хубаво, защото в повечето случаи хората обичат, ценят и пазят само това, което познават. От друга страна обаче, тенденцията мнозинството туристи да се насочват към няколко дестинации оказва прекомерен антропогенен натиск натиск върху тези крехки екосистеми, което често е пагубно за тях. Като истински позитивен човек (ха-ха!), аз и в това намирам нещо положително – големи част от планините ни все още са сравнително безлюдни и подканващи към приключенстване.
Смятаме, че „Планините на България“ може отчасти да повдигне завесата на невежеството, да събуди и насочи интереса към другите не по-малко красиви места у нас и да предложи решение на този проблем. Това ли е и мотивацията ти да започнеш работа върху тази книга, или имаш и друг, по-личен мотив?
Най-дълбокият мотив да се захвана с тази книга е любовта ми към планината. Бих се радвал, ако чрез историите и снимките ми успея да я предам и на читателите. Ще ми се да видят колко красива е нашата природа точно както си е. Не е нужно тя да бъде облагородявана, обезопасявана или „подобрявана“, по какъвто и да е начин. Не са нужни нови лифтове, нито автомобилни пътища по билото на Балкана или чакълени алеи покрай Бъбрека...
Освен това обичам да разказвам.
За мнозина пътешествията са начин да получат по-различна представа за себе си и света, да видят проблемите си от по-смирена гледна точка. Като опитен пътешественик кое е най-ценното, което взимаш от връзката ти с природата?
Аз никога не съм пътувал, за да „намеря себе си“ или „да получа просвещение“, но възгледите ми безспорно драстично се промениха още при първото ми голямо пътешествие.
Тогава осъзнах, че ако мога да изкарам 4 месеца из Южна Америка само с това, което си нося на гръб, то защо да задръствам дома си с вещи. Оттогава гледам да купувам единствено неща, от които наистина се нуждая.
Освен това се убедих от личен опит, че да пътуваш въобще не е скъпо занимание, напук на това, което повечето хора си мислят. При всичките ми пътешествия дневният ми бюджет не е надвишавал 20 лв. (всичко без двупосочните самолетни билети), но пък какви незабравими приключения са били това!
Накъде отправяш поглед оттук нататък за следващи приключения? За кои други географски ширини би искал да пишеш?
Скоро след като приключих работа по „Планините на България“, ми хрумна, че бих могъл да събера на едно място и многобройните истории от планинските ми изкачвания на 5 континента, включително и връх над 6 000 м. А пък ако/докато това стане реалност, с удоволствие бих добавил шести континент и/или седемхилядник, и двете ми звучат доста примамливо.
