Днес искаме да ви разкажем историята на Тери Гобанга - една съвсем нормална щастлива булка, която си няма и идея какво ще се случи с живота ѝ в следващата една година.
Когато тя не се появява на сватбата си, никой не предполага, че Тери е отвлечена, изнасилена и оставена почти мъртва на пътя. И това не е всичко... това е едва първата трагедия, която сполетява пастора от Найроби в рамките на няколко месеца.
И все пак тя не е жертва. Тя оцелява и живее вече съвсем друг живот. Такъв, за който само е мечтала.
Ето какво разказва тя за всяко едно събитие, довело я до днешния ден:
Щеше да бъде доста голяма сватба. Аз съм пастор и щяха да присъстват много членове на църквата и всичките ни роднини. Аз и годеникът ми, Хари, бяхме толкова щастливи, че ще се венчаем в катедралата "Всички светии" в Найроби, а роклята ми беше прекрасна, под наем, но наистина много красива.
Но вечерта преди самата сватба аз осъзнах, че Хари си е забравил някои от нещата за сватбата вкъщи. Тъй като бяха много важна част от церемонията, една моя приятелка, която остана да нощува у дома, предложи да му ги занесе на сутринта. Станахме по ранни зори и тръгнахме към автобусната спирка.
Докато вървях обратно към вкъщи, минах покрай мъж, който се беше опрял на капака на колата си. Докато се усетя той вече ме беше сграбчил отзад и ме завлече на задната седалка. Вътре имаше още трима мъже, колата тръгна... Всичко се случи за една стотна от секундата.
Бяха ми напъхали парче плат в устата, за да не викам, аз ритах и удрях. Опитвах се да викам. Когато успях да изплюя парцала от устата си, просто извиках: "Днес се омъжвам!". Ето това беше моментът, в който получих първия удар. Един от мъжете ми каза да млъкна и да им съдействам, в противен случай ще умра.
Тогава всеки един от тях се изреди да ме изнасилва. Бях абсолютно сигурна, че ще умра, но все пак се борех до края за живота си. Тогава един от мъжете изкара парцала от устата ми и аз захапах мъжеството му много силно. Тогава той изкрещя от болка и ме наръга с нож в корема. Отвориха вратата и ме изхвърлиха на пътя, без дори да спират колата.
Бях на километри от вкъщи, бяха минали повече от 6 часа, откакто бях отвлечена.
И тогава едно дете ме видя на пътя и извика баба си. Хора прииждаха, полицията дойде. Опипваха за пулс, но не успяха да намерят. Вече беше доказано, че съм мъртва и директно ме закараха в моргата. Бях увита в едно одеяло, задавих се от него и за секунда само се прокашлях. Тогава единият от полицаите каза: "Тя е още жива?" и веднага обърна колата към най-близката болница.
Пристигнах в голям шок, говорейки несвързано. Бях почти гола, покрита цялата в кръв, лицето ми беше обезобразено. Но нещо някак си привлече вниманието на старшата мед. сестра, защото тя позна, че съм булка. Даде идея да се обадят в църквите в околността, за да проверят дали не им липсва булка.
И за щастие, първата църква, в която се обадиха, беше моята...
Някои от гостите са се чудили дали не съм се отказала, но това не е в мой стил. Родителите ми разбраха, че съм в болницата и заедно с Хари дойдоха възможно най-бързо. Медиите бяха вече гръмнали и в болницата беше станал пълен хаос. Затова ме преместиха в друга болница, за да имам глътка спокойствие.
Там лекарите ме оперираха и се погрижиха за мен. Но тогава дойдоха и ужасяващите новини: "Раната от нож в корема ви е засегнала и матката ви. За съжаление никога няма да можете да имате деца."
Дадоха ми хапче против бременност и лекарства, които да помогнат на кръвта ми, в случай, че имам ХИВ.
Мозъкът ми беше тотално блокирал, отказвах да осъзная какво се беше случило. Хари продължи да ми повтаря, че иска да се омъжи за мен все още. А аз не можех да кажа нищо, защото пред погледа ми все още бяха тези трима мъже.
След няколко дена се събрах и започнах да говоря. Постоянно повтарях колко съжалявам. Много хора казаха, че вината си е изцяло моя и не е трябвало да напускам къщата толкова рано сутринта. Мислех, че съм предала Хари. А той и семейството ми не спряха да ме подкрепят дори за секунда.
Полицията така и не залови моите изнасилвачи. В един момент просто реших да пусна тази кауза и си казах стига. 3 месеца след нападението ми тестът за ХИВ се оказа негативен и това беше глътка свеж въздух за мен. И въпреки, че трябваше да изчакаме още 3 месеца, с Хари започнахме да плануваме отново сватбата си.
Въпреки, че бях невероятно ядосана на пресата, че раздуха така случката, една жена прочела историята ми, поиска да се срещне с мен. Тя също беше оцеляла от изнасилване. Говорихме си дълго и накрая тя предложи да поеме сватбата ми напълно. Бях толкова развълнувана, този път си купих прекрасна рокля, имахме съвсем различен тип торта - по-голяма, по-хубава. И през юли 2005 с Хари се оженихме и отидохме на меден месец.
29 дни по-късно, си бяхме вкъщи. Беше много студено. Хари запали една горелка с въглен и я занесе в спалнята, за да се стопли. След като стана много топло в стаята, Хари изнесе печката. Аз си легнах, той се върна и ми каза, че се чувства малко замаян. Беше ни толкова студено, че не можехме да заспим. Предложих на Хари да си вземем още едно одеяло, но той ми каза, че не може да стане, защото му е много зле. Изведнъж аз също не можех да помръдна. Нещо много грешно се случваше. Аз припаднах. Той също.
Спомням си, че когато се съвзех извиках името му няколко пъти, но нищо не се случи. Отидох до тоалетната, повърнах и се почувствах по-добре. Едва взех телефона и се обадих на съседката си. Хари не отговаряше. Нещо ужасяващо се беше случило.
Тя дойде, едва се добрах до вратата, за да ѝ отворя, след това съм припаднала отново. Събудих се в болницата. Бяха се погрижили за мен. Попитах за Хари, а най-лошото се оказа реалност. Той не беше успял да се съвземе изобщо. Белите му дробове бяха поели от изпаренията на печката и организмът му не издържал.
Не можех да повярвам.
Погребахме Хари в същата църква, в която се венчахме месец по-рано. Хората вече смятаха, че съм прокълната. Че има много сериозно заклинание, което тегне над мен. Други ме обвиниха, че съм убила съпруга си.
Вече нямаше смисъл за мен да продължавам. Не разбирах как хората могат да излизат и да се смеят. Бях попаднала на много неприятно място. Знаех, че губя дните си по този начин, но болката беше по-силна от мен тогава.
Казах на всички, че никога вече няма да се омъжа. Господ беше отнел съпруга ми, беше такъв тип болка, която не можех да преживея.
Но тогава се появи един мъж - Тони Гобанга, който не спря да ме посещава. Той ме окуражаваше да говоря за съпруга си, да говоря за добрите времена. Един ден Тони не ми се обади 3 дена подред и аз се ядосах. Тогава осъзнах, че започвам да си падам доста по него.
Тони ми предложи брак, но аз му казах да си купи едно списание, да прочете историята ми и тогава да си помисли хубаво дали иска да се забърка в това. Той се върна и каза: "Омъжи се за мен!". Тогава дойде и следващото ми признание - не можех да имам никога деца. А той отговори: "Децата са дар от Бога, ако имаме, ще бъде благословия, а ако не - ще имам повече време да обичам теб!" . Това беше нещото, което ме спечели в този мъж... И казах "да".
Тони се прибра вкъщи и каза на родителите си, те знаеха историята ми и бяха силно против този брак. Те бяха от хората, които смятат, че над мен тегне непростимо проклятие. И въпреки това с Тони го направихме - голяма сватба с много любов.
Една година след този ден бях посетила доктора, защото се чувствах неразположена, а той ми съобщи най-прекрасната новина - бях бременна! Разбира се, веднага ме хоспитализираха заради раната в корема ми. Всичко беше наред и след 9 месеца се появи малката Техил. 4 години по-късно дойде и сестра ѝ - Тоуда,
Днес ледовете са стопени, а с моя свекър не мога да си мечтая да бъда по-близка. Той беше този, който преди години не можеше да приеме сватбата ни и мен.
Написах книга, "Пълзейки от тъмнината", за всичко, което преживях. Основах организация, която помага на оцелелите при изнасилване, не обичам да ги наричат жертви. Всички те са оцелели и са по-силни от всякога. Простих на своите насилници. Беше невероятно трудно, но си дадох сметка, че е чиста загуба на време и емоции да държа в себе си нещо, което не значи нищо за моите насилници. Моята вяра ми помогна да се пречистя и да простя.
И знаете ли... най-важното нещо е да се оставиш да тъгуваш. Да преминеш през всяка една стъпка от този процес. Да се разстройваш до момента, в който не си вече готов да направи нещо със своята ситуация. Трябва да продължиш да вървиш, дори да се влачиш по земята, ако се налага. Но винаги продължавай напред, защото твоята съдба те очаква и ти просто трябва да я настигнеш.
