Петя Дубарова е българската поетеса с най-крехката, нежна и вдъхновена душа. Едно вечно момиче, което знае как да си служи с думите и го прави по-възможно най-добрия начин.

Днес ви представяме едно нейно стихотворение, което ни напомня не само за зимата навън, но и за зимата във всеки един от нас.

***

Снегът е бял като възглавница,

и чист, и светъл е като невинност,

луната като жълта раница,

звездите – чаша бяло вино.

 

Аз искам с виното им ледено

за първи път да се опаря,

луната още недогледала

на своя гръб да натоваря.

 

Аз искам огъня на устните

в снега нестоплян да удавя,

кристалите от твърдост вкусните,

под зъбите си да поставя.

 

Аз искам да изтръпна цялата –

на зимата да заприличам.

Да бъда зимата. Ала сърцето ми

да си остане на момиче.

***