Блага Димитрова е икона, тя е светиня в българската литература и винаги се обръщаме към нея, когато ни тежи, когато любовта е много, когато е силна, когато е трагична, обречена, непрежалима...

Блага е от онези хора, които имат неземния талант да превръщат чувствата в думи, а думите във фини пръсти, които дърпат струните на нашата душа. 

Стиховете ѝ говорят, нашепват, понякога крещят, но винаги съдържат истината, която умее да ни трогва. Днес ви предлагаме да прочетете едно от нейните най-паметни стихотворения, към които винаги ще се връщаме!

Снимка:

***

Искаш с теб да останем добри познати. 
Как да разбирам това? 

Длани, които до болка се стапяха сляти - 
да се здрависват едва?

Погледи, дето до дъно се пиеха жадни – 
леко да се поздравят? 

Устни, които се пареха безпощадни – 
дружески да си мълвят?

Не, ний не можем да бъдем добри познати. 
Няма среда в любовта. 

Бяхме най-близки... Затова отсега нататък 
ще сме най-чужди в света. 

1959

***

Вдъхновете се още:

• "Не искам много, за да се усмихна - едни очи, които ме обичат, едни ръце, в които да притихна"
• "Орисвам те да ми се случваш през всички бъдещи животи..."
• "И защото все ми липсваш, си отидох. Нищо, че разплаках Любовта..."