Кое може да убие любовта? Всичко, което дори не можем да си представим. Тя е единственото чувство, за чието спасение няма рецепта. Нито е цвете, което трябва да се полива периодично, нито е дреха, която можем да освежаваме на химическо чистене.

Любовта има право на избор, не ние. Избере ли ни, прави с нас каквото си иска. Примери за това колкото щеш. Сещам се за една весела естрадна песен от началото на 80-те в изпълнение на Боян Иванов, в която се пее:

"Аз търся тебе, ти търсиш друг,
той пък търси друга,
тя пък търси друг…"

Едва ли авторът на текста Светозар Димитров си е дал сметка, че този рефрен си е в пълна степен определение на любов, достойно за тълковния речник.

Любовта. Тази вечна тема, вдъхновила толкова много писатели, поети, художници и музиканти. Истината е, че повечето велики произведения са създадени в състояние на отчаяние, на вътрешни противоречия и на страсти, които рядко са били споделяни. Най-добре можеш да изразиш емоциите си, докато търсиш, не когато вече си намерил.

Времената, в които живеем, съвсем притъпиха моралните ни ценности. Тенденцията да приемаме за нормални неща, които до скоро са били табу, се засилва с всеки изминал ден. Изневярата сякаш е все по-простима, "видовете" обичане набъбнаха толкова, че спокойно можем да ги класифицираме в специализиран каталог. От дълбините на собствената ни развратност излизат на показ желания, които оправдаваме с разкрепостеност. Модерно е да сме разкрепостени. Какво пък, нека всеки живее така, както му се харесва.

Никой няма право да съди другия за методите, чрез които обича. Аргументите да бъдеш или да вярваш, че си влюбен, са нещо лично, макар с времето те да ни убиват по един и същи начин – бавно и сигурно. Някои лични тайни, макар и несподелени, са толкова универсални и ясни по подразбиране, колкото факта, че на червеното месо му отива червено вино.

Наздраве!

Поводите за ревност са като червило, което никога не свършва. Няма значение дали ревността е провокирана от действието или бездействието на другия, дали чувствата са споделени или не. Не вярвам в любовта, която не познава ревността. И не слабостта и липсата на достатъчно самочувствие ни карат да бъдем ревниви. Просто това е нашата декларация за света, че обичаме. Егоистично? Но коя голяма любов не е егоистична!

Срещаме някого. Бързаме към него с цялата си страст, на която сме способни. Дебнем мислите му, следим всяка негова стъпка. Щом веднъж се е предал на усърдието ни да бъдем заедно, смятаме, че всяко наше действие спрямо него е простимо. Прошката също отдавна не е това, което беше. Сега тя е дума, която след кавга оправдава намерението отново да легнем двама в едно легло.

Любов, без съмнение, е само тежък облак, който обещава дъжд.

Когато в един миг осъзнаем, че рутината и инерцията са ни превзели, ставаме още по-настоятелни в преследването на онзи, за когото си мислим, че ни принадлежи. Навиците правят живота ни да изглежда подреден, макар всъщност те самите да са истинският убиец на любовта. (Ето и възможен отговор на въпроса, с който започнах този текст).

Тъй като по природа съм непоправим оптимист, докато все се гоним и търсим по широкия свят, ще завърша с нещо, което написах преди време.

"Ние сме безплътни. Станахме безтелесни и се реем между часовете, когато си липсваме като допир. Телефоните ни гъмжат от поетични съобщения, написани с наивни рими, готови да се поберат в детска книжка за обичане."

Всеки от нас сам пише своята детска книжка за обичане. Докато любовта е жива, метафорите зависят единствено от нас самите.