Здравей! Oтново си тук.
И за теб- човека, непримирим в своите търсения и вечно устремен към себедоказване – отново имам истинска история.
Това е история за една дръзка мечта и непреклонния човешки дух. В която истинският герой не изглежда като супермен , а е съвсем обикновен- като теб и мен, на улицата сигурно ще го подминеш.
Но който години наред се подготвя да преодолява природни стихии и да постигне най- великата победа- победата над самия себе си. Няма да спомена името му. Достатъчно скромен е, но не се поколеба да ме превърне в съучастник в своята победа, като ми разреши да пиша за нея.
И така- всичко започва с възхищението му от високите планини, а когато за първи път вижда пред себе си Еверест...
Не, не е тогава!...Няма точен рожден ден и час за мечтата му да покори върха на върховете. Но с времето тази мечта става толкова силна, че единственото нещо, което остава, е да я осъществи. Необходими са му сериозни и продължителни тренировки по бягане и гребане.
Решението е категорично. А когато целта е съвсем ясна, подготовката не прави компромиси и събитията се подреждат с изключителна точност. Остава само природата да е благосклонна...
И съвсем логично- настъпва дългоочакваният ден. Преходът е изключително труден, а на моменти климатичните условия са доста сурови.
До Първи базов лагер (5350м.) го придружава любимата жена. Преди да се разделят, тя му подарява малко плетено сърце, което той поставя до своето, заедно със специално извезано знаме. Знаме, което да остави на най- високия връх в света...
Като всеки един от катерачите, и той има за водач местен шерп, на име Нима. Защото подобно изпитание е не само хъс и плам. Колкото и силна да е вярата, има ситуации, в които всеки се страхува...Още повече, когато е сам...
По- нататък- изкачването до Четвърти лагер (8000м) е низ от преходи на живот и смърт.
Леденият водопад, чиито огромни ледени блокове могат да се срутят във всеки един момент. Снежната виелица и пронизващо ледения вятър, който едва не отнася катерачите и ги принуждава да продължат прехода на колене.
Постоянната заплаха от неправилна стъпка и падащи скали при преминаване на Лицето на Лотце (четвъртата по големина планина на света)....
Появяват се и други обстоятелства: Странното усещане, че не е в своето тяло и, че заспива сред ледената пустош без нужната доза кислород. Зловещата снежна стихия непосредствено преди Голямото изкачване. Жестокото главоболие.
Неприятната дискусия с придружаващия шерп, който е готов да се откаже и изненадващо вдига двойно своя бонус при успешен развой на експедицията...
По нататък ще оставя героят сам да разказва. Височината е 8400м., а изкачването започва през нощта:
„Бяхме в мъртвата зона, там, където човекът не е добре дошъл.Застудяваше драстично.Ръкавиците ми замръзваха и вече не исках да хващам желязното въже за катерене. Всяко движение нагоре беше болезнено. Тялото ми се покриваше с лед- често трябваше да се удрям в някоя скала, за да махна леда от раменете си...
Бях жаден, но водата беше ледено студена. И тогава направих най-голямата грешка в моето изкачване- в стремежа си да се освободя от излишни тежести, изпразних бутилката с леденото съдържание и се лиших от течности за следващите 12 часа изкачване...Зад мен вървеше Нима... Към 3часа той започна да настоява за връщане обратно. Вятърът вееше безпощадно и замръзваше очите ни...Не! Не можехме да се откажем точно сега!...Продължаваме!
Небето просветляваше- беше към 4 часа сутринта. Седнах на земята и за първи път се загледах в пейзажа около мен. Беше красиво и величествено... Вече бях близо до целта си.
Знаех, че ще имам нужда от максимално количество кислород, и най- вече – за Стъпалото на Хилари- зловеща скала, последното скално препятствие преди върха. Започна да ме обзема паника.С максимално работеща маска, имах 4 часа..."
...Някъде дълбоко в него се обажда глас: Ами мечтата?...Не! Няма връщане! Не сега!...
"Продължих по хребета.Вятърът отново бушуваше...
Петнайсет метра преди Стъпалото на Хилари се натъкнахме на нещо непредвидено- нямаше въже за сигурност. Беше издухано от другата страна на хребета. Опитах се да го преметна на наша страна, но безуспешно. Въжето беше замръзнало дълбоко в леда.
Ожесточеният вятър засилваше страха в мен...Цялата експедиция Еверест се завъртя в главата ми- цялата тази енергия , вотдаденост и мечта се свеждаше до един простичък фактор- оголен връх, 10-15 метра без въже и две огромни пропасти от двете ми страни...Трябва ли да се върна обратно и как ще живея с този свой избор?..."
...А мечтата?...
"Към нас се приближи индийски катерач, и той се опита да отмести въжето, но безуспешно...След малко се появи жена- катерач. Не можех да видя лицето ừ, но очите ừ бяха пълни с енергия.
Беше силна жена. И тя опита безрезултатно да отмести въжето. Бяха нужни 5 секунди да помисли и после бавно и балансирайки с едната си ръка върху снега , жената продължи напред...
Индиецът тръгна след нея. После- и аз...Оставаха още стотина метра..."
...Тялото му едва се влачело- правел две стъпки за минута. Изнемощял, без достатъчно въздух, зверски жаден, стиснал юмруци и зъби...Защото мечтата, мечтата...Още малко...
Най- трудните метри преди финала...Последните…
..."Не можех да повярвам, че виждам знамената на върха.
Бях там!... 7,30ч. сутринта...17 май.
И там горе помислих за всички хора, на които исках да се обадя, а дори не бях сигурен, че ще се върна жив. Бях на Еверест само за 10 минути- нямах време за радостта от момента и зашеметяващата гледка около мен. Кислородът ми свършваше. Нямах и вода, и там – не можех да повярвам какво правя- аз просех за няколко глътки...
Никой не можеше да ми даде...
Трябваше да се върна много бързо. Бях отново при Стъпалото на Хилари. Отпуснах тялото си на оголената скала и започнах да се моля за спасение...Нямам спомен как съм слязъл, а само размазани сънни видения...
По- надолу срещнах катерачи, които бях молил за вода на върха. Един от тях си спомни това, извини се, че неговата вода била замръзнала и ми подаде бутилката си... Поех няколко ценни капки и веднага се почувствах по- добре...След около 2 часа бях в Четвърти лагер. Обадих се на най- близките ми хора....и се разплаках...
Слизането по надолу също криеше своите рискове ...Трябваше да се разминаваме с всички, които се изкачваха нагоре, откачвайки и закачвайки куките си на единственото въже за катерене...Без малко да счупя крака си при преминаване на Ледения водопад...
В Първи базов лагер пристигнах 13 часа след покоряването на Еверест. Чувах веселите песни и крясъци на празнуващите отбори. Чувствах се щастлив заради тях и заради самия себе си!...”
Всичко се е случило така, както е трябвало да се случи.
Подкрепата на вярната спътничка в живота- гордея се , че жената, преживяла не малко несгоди, за да го изпрати и подкрепи, е моята сестра.
Ледените, но спасителни въжета, оставени от някой, за да облекчи изкачването на следващия. Решителната постъпка на непознатата жена в подножието на върха. Ценните глътки вода от бутилката на друг, също непознат човек.
„Да решиш не е същото, като да го направиш.”...Дори това да са 10 минути- но не къде да е, а на върха на света. Но които биха били невъзможни, ако човек живее с нагласата,че може да постигне подобно нещо съвсем сам...
И така! Времето за почивка свърши. Не е полезно за теб да се застояваш дълго на едно място.
Пред теб е мечтата да преодоляваш, да променяш, да бъдеш…Следващото, по- високо стъпало.
Екипирай се с непоколебима вяра! Избери добре своите спътници!
Не се обръщай вече назад! Не гледай надолу!... Само напред! И нагоре!
Хайде, време е за първата стъпка …После направи следващата…И следващата…
„Стъпвай така, че когато се връщаш, отново да има къде да стъпиш!“
Накрая- покори мечтаната висота!...
А след това не се срамувай да разказваш и с гордост и вълнение да изричаш простичките, но изпълнени със съдържание думи: Направих го!...Успях!... Победих се!... Аз съм достоен човек!
Автор: Иглика Нинова
