Прошката е непреодолима джунгла за всеки, който копнее за справедливост. Самата идея, че този, който ни е наранил, може да остане ненаказан след всичко, което ни е сторил, причинява болка. И тогава сме готови да изцапаме ръцете си с кръв, защото следите от кръв биха били удовлетворение. Искаме равен резултат. Искаме човекът, който ни е наранил, да преживее същото, което сме преживели ние.
Прошката е като предателство към самия себе си. Че кой е готов да се предаде по средата на борбата за справедливост! Гневът изгаря отвътре и душата ни в крайна сметка се оказва поразена от собствената си отрова. Ние знаем това, но въпреки всичко не можем да променим ситуацията. Гневът се превръща в част от нас – както са сърцето, мозъкът или белите дробове. Познавате това чувство. Познато ви е това усещане, когато яростта в кръвта бие в такт с пулса.
Но ето какво трябва да помним за гнева: гневът е инструментална емоция. Ние сме ядосани, защото искаме справедливост и вярваме, че това ще ни донесе полза. Вярваме, че колкото сме по-зли, повече неща ще можем да променим. Но гневът не разбира, че всичко вече е минало и вредата е нанесена. Той казва, че отмъщението ще поправи всичко.
Но да бъдеш ядосан, това е като непрекъснато да човъркаш кървяща рана, вярвайки, че по този начин ще предотвратиш появата на белег. Ако този, който ви е наранил, е истински човек, той ще се върне при вас и ще направи на раната шев с такава точност, че от раната няма да остане следа. Но, ако не е…
Истината е тази: гневът е отказ от лечение.
Да, страшно е, защото когато раната заздравее, ще трябва да заживеем с нова и непозната кожа. А така ни се иска да си върнем старата. И се появява гневът, който казва, че е по-добре да не позволиш на кръвта да спре и на раната да заздравее.
Когато в нас кипи от емоции, прошката е невъзможна. Иска ни се да простим, защото с ума си разбираме, че това е здравият избор. Искаме да бъдем свободни, спокойни, умиротворени – всичко това, което прошката предлага. Искаме бурята в ума ни да утихне, но не можем и не можем да се разберем сами със себе си.
Говорим си за...
Защото най-важното за прошката, което никой не ни е казал, е че тя няма да поправи нищо. Прошката не е просто гума, която да изтрие случилото се. Тя няма да премахне болката, с която до момента сме живели и няма да ни даде мигновено успокоение. Търсенето на вътрешен мир е дълъг и труден път. И прошката е просто това, което ще ни спаси от „обезводняване” по този дълъг път.
Прошката е отказ от надежда за различно минало. Разбиране, че всичко вече е свършило, прахът се е уталожил и разрушеното никога повече няма да бъде възстановено в първоначалния му вид. Прошката е признание, че няма магия, с която да се поправят щетите. Да, ураганът е бил несправедлива стихия, но ще трябва да продължим да живеем в своя разрушен град. И най-силният гняв не може да го възкреси от руините. Ще трябва да го възкресим сами.
Прошката означава поемане на лична отговорност – не за разрушеното, а за възстановяването му. Решение за това как да върнем вътрешния си покой.
Прошката не означава да забравим този, който ни е наранил. И не означава, че трябва да продължим да бъдем приятели с него. Просто приемане на факта, че този човек е оставил белег, с който ще трябва да живеем. Затова, спрете да очаквате, че, когато простите, всичко ще си бъде същото като преди. По-добре започнете да лекувате раната, независимо от това дали ще останат белези. Прошката е решение да продължим да живеем със своите белези.
Прошката не е триумф на несправедливостта. Всъщност става дума за създаване на собствена справедливост, карма и съдба. Става дума за това да се изправим на крака, твърдо решени да не бъдем нещастни заради миналото. Прошката е разбирането, че нашите белези няма да определят нашето бъдеще.
Прошката не означава, че се отказваме. Означава, че имаме сили да продължим напред.
Припомнете си още:
- Притча за трите камъчета
- Притча за прошката
- Ако твоето желание не се изпълнява, значи то още не е платено
- Притча за гнева
- Към злобата трябва да се отнасяме като към подарък
