Велина Томова
Две коли в тясна уличка. Не могат да се разминат. Никой не иска да отстъпи. На всичкото отгоре единият шофьор е жена. Мъжът настръхва зад волана, отказва да отстъпи на „тая патка, дето не знае да кара“.
Жената също не отстъпва и стисва волана още по-здраво.
В следващия миг се поглеждат и се оказва, че се познават. Стиснатите ръце се отпускат, ядосаната гримасата се превръща в усмивка.
Излизат от колите, поздравяват се, мъжът, разбира се, отстъпва кавалерски.
В същия момент, в другия край на града едно момиче на 25 за първи път плаща данък сгради в общината.
Служителката се мръщи, момичето не знае какви са необходимите документи.
В следващия миг момичето разпознава в служителката своята съседка от преди години.
Пита я дали е тя, няма грешка. Намръщената физиономия омеква, документите са оформени за минута, изпращат се поздрави на родителите, разделят се с усмивка.
Трудно ли е да го правим с всеки? Да се отнасяме с хората така, сякаш сме познати? Всъщност откъде знаем, че този отсреща не е братовчед на някоя приятелка?
В толкова малкия свят, в който живеем, все някой някого познава.
Какво тогава ни спира да сме поне любезни с всички? Ей така, защото е по-лесно да се усмихнеш, отколкото да се намръщиш.
Защо сме добри само с тези, които познаваме? Защото с тях ще се виждаме и по-нататък ли? Или защото може да се наложи да „опрем“ до тях и ние самите да имаме нужда от помощ?
А ако се окаже, че нахоканият е лекарят, който ще ти спаси живота? Или че наруганото в общината момиче е новата приятелка на сина ти?
Всяка баба на улицата може да е твоята баба, всяка майка с количка може да е твоята съпруга, всеки, с когото се дърпаш на пътя, може да е твои съученик.
Представете си само за момент, че всички ние се познаваме.
Колко по-хубаво щеше да се всичко…
Още по темата
