Здравейте,

След шестгодишна връзка - половината от периода нелегална, другата половина вече легална, се събудих в петък на 13 с искрена нужда за равносметка и споделяне.

Равносметката показа - един неуспешен брак, продължаващи опити за второ съвместно съжителство, приятелкА - остана само най-упоритата, която не смея да тормозя вече с дълбочините на анализа на връзката ми и която, за жалост, няма място в успехите на тази връзка - казах си, че е упорита, още е наоколо; четири прекрасни деца - две от първия ми брак и две от неговия първи; и най-неразбираемата част - липсата ми на практическо мислене и нужда само и единствено от тръпка, която очевидно не може да е денонощна - очевидно за всички, но не и за мен.

Убедена съм, че четете много подобни сърцераздирателни и самосъжалителни ридания, но повярвайте ми, аз съм много убедителна в нещастието и искрен егоист в радостта. Хвърчилото на щастието си е само мое. Нещо като Джоуи от "Приятели" - "Джоуи не дели храна".

Много усмивки за уикенда,
Поздрави,
Галина

***

13 септември 2013 – петък, за някои фатален, за мен още един извървян месец. Шест години и пет месеца с любовта на живота ми. Точно четири години от началото на "истинското" начало. Но напоследък все по-често се питам кое е истинското – това, което беше или това, което е.

В такива моменти се връщам към т.нар. "фатална седма година", но и към Бегбеде и "Любовта трае три години". За щастие все още предпочитам да цитирам Фредерик, а не да се примиря с крайната народна сентенция, колкото и научно и емоционално да е обоснована.

"…за да бъдеш щастлив, се нуждаеш от сигурност, а за да си влюбен се нуждаеш от несигурност."

Пророк или прекалено с неясно съзнание през повечето време. За мен обаче, това се превърна в реалност през последните шест години и половина почти. Животът ми в сигурна несигурност, каращ ме да съм на ръба на загуба на разум – от щастие или отчаяние. Мислила съм си, че искам спокойствие и "зелено знаме" за морето на душата ми.

И познай какво - имайки точно това за повече от няколко месеца, отново съм на ръба. А дали това спокойствие и лежерност не са равни на липса на любов и безразличие? И новата драма е скицирана.

Извървяла пътя от любовница до обичана съпруга, моля се драмата да е само в моето неспокойно съзнание, за да не се събудя "просто съпруга".

"Съпрузите вечерят, любовниците обядват."

Това не е писано "под екстази", нали? Питам се как става така, че гъсеницата от безумно влечение, пеперуди в стомаха, липса на апетит и глупавата усмивка еволюира, в доста от случаите, в молец от дребни ежедневни тъпотии и неизменното "Какво ще вечеряме?", "Платихме ли сметките?", с малко повече късмет "Какво обядва?" (бих се зарадвала на "С кого обядва?" – това показва поне малък интерес не към менюто).

Може би, ако и двамата играят главни роли в комедията и са равно въвлечени, това е истинската следваща фаза на влюбването, любовта, обичта, семейството и магистралата на "съвместното". В патологични случаи като моя, обаче, когато чувствата и нуждата от тръпка винаги са в превес на разумното, комедията се превръща в трагедия от несигурност.

Нима е дошъл краят на трите, седемте години или по-скоро на приказката? И така се връщаме на несигурност равна на все по-дълбока мисъл за влюбване и несподелена любов, драми и терзания.

"От определено ниво на болка нататък човек губи всичката си гордост."

За да обобщя и може би да вляза в "жълтината", споделям живота си официално от две години с "мъжа на мечтите". Спомням си ясно деня, когато се срещнахме – красив колега, който почти не забелязах, от еуфорията на новата работа и лудницата в офиса. Скоро след това ме запознаха с всички клюки и пикантерии и за мен той остана в категорията "арогантен, успешен, влиятелен", т.е. отблъскващ.

Водена от праволинейността си, месеци наред не забелязвах по-различното отношение и интерес към мен. Докато за един миг според мен (с много усилия, според него), той се превърна в принца, който всички жени отричат, но неизменно чакат.

Отвори врати и светове, неподозирани и несъществуващи дори във фантазиите. Увлече се, завлече и мен скоростно. Приех го, обичам го и се борих тихо и достойно. Лудостта ми се задоволяваше от всичко забранено и скрито около нас и пируваше щастливо години.

И сега, вместо да я погреба и да се наслаждавам на "нашето", "подреденото", тя диво се опитва да възкръсне и да разруши всичко.

В моментите, когато съм силна, виждам ясно пукнатините. Не искам да съм даденост. Искам потупване по рамото. Искам си онзи поглед.

Когато обaче не получа това и съм заплашена от "преждевременния" край, всичко е мътно. Коя съм, какво съм, какво искам и мога?

Нашите критични три години минаха, почти изтекоха и седемте, но все по-често имам нужда от "екстази" в отношенията, всъщност не за мен – имам нужда той да е на "екстази".

Началото беше ясно и с фойерверки, а кой и кога ще напише "The End". В лудостта няма край, тя си е до живот.

Това "нашето" лудост ли е или поредната сълзлива любовна история?

Автор: Галина Йовчева

Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".