Джудит Вьорст е американска писателка, журналист и изследовател на тема психоанализа. Тя е родена през далечната 1931 г., но признава, че никога не е обичала живота повече, отколкото в момента, когато е почти на 90 г.
На 88-годишна възраст Джудит разказва пред Glamour своите причини все още да се наслаждава на дните си. Нейна е следната статия със заглавие „Как да бъдеш щастлив? Една почти 90-годишна жена има някои съвети“, публикувана в сайта на изданието през 2019 г.
***
„Кое е любимият ти период от живота?“, бях запитана преди няколко месеца. Отговорът ми изуми интервюиращият и мен самата. Вместо отговор, който да отбелязва времето, когато съм била влюбена или съм родила първото си дете, или съм държала първата си публикувана книга в горещите си топли ръце, погледнах назад към годините след 80, наближаващите 90, и казах: „В момента.“
Изглежда, че нямам желание да върна часовника назад с 30, 40 или 50 години. Предпочитам да натисна „задръж“ на живота, който в момента живея. Истина е въпреки факта, че безспорно съм стара – не по-голяма, не възрастна, просто…стара. И факта, че толкова много хора, които съм обичала, са мъртви. И факта, че както каза един комик от вечерно шоу, гърбът ми излиза навън повече, отколкото аз самата.
Не че самите дни сега са страхотни. Косата ми изтънява. Тялото ми – не. Не мога да си намеря очилата и ключовете. И прекарвам твърде много време при специалисти, че ако дават титли за посещения при лекари, можеше вече лесно да съм взела докторантура. Но въпреки това не се колебая. Най-доброто не предстои, нито е отминало. То е сега.
След като изненадах себе си, откривайки, че любимият ми период от живота е настоящето, реших, че бих искала да разбера защо. И така, започнах да изреждам някои от предимствата и нагласите – някои от нещата, които са ме правят по-щастлива, докато наближавам 90-те.
Но преди да продължа нататък, трябва да отбележа, че имам извънреден късмет. Късметлийка съм все още да бъда омъжена (и да обичам) човека, за когото се омъжих преди 60 години, макар той да твърди, че все още може да ме слуша и чете The Times едновременно. Късметлийка съм, защото всичките ми деца и внуци към момента са добре. Късметлийка, защото имам приятели, с които продължавам да споделям дълбоки и продължителни взаимоотношения. Късметлийка, защото някак съм била пощадени (поне до днешния ден) от по-суровите щети на времето върху тялото и ума.
Също имам достатъчно късмет да осъзнавам и да бъда благодарна за щедрите благословии на този чудесен късмет.
Имам ли своите скърби и загуби, разкаяния и разочарования? Разбира се. Но открих, че да бъдеш благодарен, дори това да е нещо като клише, ми доставя голяма утеха и може да направи същото за вас. Защото култивирането на благодарност за добрите неща в живота ни, осъзнаването и преброяването на благословиите ни, прави по-светла нагласата ни към това кои сме и къде се намираме в света, а това може да ни направи по-щастливи.
Открих, че малко повече благодарност води със себе си още ефекти, помагайки ни да бъдем по-толерантни, по-малко осъдителни, по-опрощаващи към семейството и приятелите си, когато те ни дразнят или пренебрегват, нараняват чувствата ни или ни разочароват. Изкушаващо е да трупаме техните провали и недостатъци и да ги сравняваме със себе си като превъзхождащи, но е голяма грешка да го правим. Докато повечето хора в живота ни могат да бъдат без повод трън в задника, нека си го признаем – и ние можем. Осъзнаването, че ние, подобно на тях, имаме нужда от приемане и прошка, може да ни направи по-щастливи на всяка възраст.
Когато бях по-млада, прекарвах твърде много време вманиечавайки се какво би могло да ме накара да се чувствам по-добре или как си представях, че определени обстоятелства могат магически да променят живота и кариерата ми. Но се научих, макар да ми отне известно време, да се оглеждам и обръщам внимание какво – ако позволя – може да подобри живота ми тук и сега. Книгата ми „Да наближаваш 90-те“ започва с чудесен цитат на философа Джордж Сантаяна, чието предложение към всички нас гласи: „Да се интересуваш от променящите се сезони е по-щастливо състояние на ума от това да бъдеш безнадеждно влюбен в пролетта.“ Смятам, че той ни иска да каже как вместо с тъга да обръщаме гръб на онова, което някога сме имали, или тревожно да си представяме какво би могло да стане, трябва да търсим какви удовлетворения, удоволствия, смисъл ни предоставя сезонът, в който се намираме.
В моята поема „В японския ресторант“ описвам съпрузи с дългогодишен брак, която наблюдава двойка млади влюбени, „Толкова влюбени. Толкова отскоро влюбени. Толкова диво влюбени.“ А вече били някога на тяхно място, те откриват, че са изненадващо доволни:
Когато вече не сме полудели от чувства любовници,
а стара, остаряла семейна двойка,
тук, на по-далечните и спокойни брегове на любовта,
споделяме, заедно със Сашими и Калифорнийско руло,
горещ и горчив, сладък и лютив живот.
Боя се, някои хора предполагат, че ние, по-старите, сме изтъкани от злоба и ревност към младите хора. Според мен това не би могло да бъде по-далеч от истината. Към списъка си с това какво може да направи живота по-щастлив добавям: да подадеш на някого ръка, използвайки това, което си научил, за да бъдеш ментор и водач на по-младите поколения. Вместо да бъдеш звездата на шоуто (отново: вече сме го правили), можем да споделим какво знаем, за да могат други да заблестят. И преди всъщност да си направил това (помогнал си да публикуват нещо, написано от твой ученик например!), не можеш да си представиш колко удовлетворяващо би било. Защото имаме всичкото това знание, мъдрост, опит, за да го предадем – но дали нашите деца слушат? Вероятно не. Но чуждите деца може би искат, копнеят и са жадни за нашето наставление, а колко сладко е и колко щастливи ни прави да го предоставим.
Ако всичко друго обаче се провали, последният ми съвет е най-простичкият от всички: смейте се. Макар винаги да съм разчитала на чувството за хумор като един от жизненоважните механизми за оцеляване, ми отне десетилетия, докато се науча да се смея на проблемите. Единствено след като плаках, виех и проклинах, държах се гадно, пъшках и обвинявах съпруга си – което понякога сякаш продължаваше седмици, месеци, години – най-накрая успях да намеря хумора в онова, което по онова време приличаше доста на „Апокалипсис сега“.
Тези дни няма много неща (поне в личния ми живот), които да приличат на „Апокалипсис сега“. А дните ми са твърде ценни, за да ги пропилея в оплаквания и обвинения. Смехът идва по-бързо и лесно сега, затова би било срамота да пропусна насладите, които зимата предлага, наближавайки 90.
