Обичам ги нашите женски вечери. С годините – все повече, защото стават все по-редки. Но за сметка на това са наситени с все по-голямо разнообразие от преживявания. Променяме се всяка със своето темпо, интереси, приоритети и особености, но въпреки това като част от една и съща вълна, която се движи синхронично в големия океан на живота. Говоря за актуалната ми женска компания.

Възрастта ни е между 33 и 56 години, общо имаме около 12 деца на възраст от 26 до 9 месечни бебета, като най-малкото не е детето на най-младата, а на приятелката, която е на 46 и след малко ще се жени. В бяла рокля, напук на всички традиции. Дори ще й кумува собственият й син.

И все пак, партито, на което сме се събрали не е „моминско“. Това с баровете и мъжете сме го играли достатъчно дълго, някакви случайни мъже нямат никакъв шанс да ни разколебаят от това, което вече сме. По-важно ни е да се видим, да се чуем, да си изкажем емоциите, мислите, болките, търсенията, да се посмеем, да се вълнуваме. Както от собствените си избори, съдби и ценности, така и от геополитическите страсти на света.

Все повече сме изпълнени с осъзнаване, че изборите ни – на мъжа, който да застане до нас, на квартала, града, държавата, в която живеем, на работата, която вършим и начинът, по който го правим, неизбежно оказва влияние не само върху нас, но и върху съдбата на децата ни. Такива неща ни вълнуват много повече от някаква вечер, в която да се държим като тийнейджърки, които тестват верността на кипящата от хормони млада кръв.

Докато участвам във всичко това и ме изпълва приятно чувство от нашата връзка, на втори план си мисля, че да си избереш/привлечеш женска компания е точно толкова важно, колкото избора на мъж, държава, град, ценности. Имах и други такива компании преди време. Момичетата също бяха уникални по своему. И продължават да са. Нашите истории, мъдрост, прозрения в голяма част са включени в първата ми книга – „Секс, любов и други глаголи“. Заедно преживяхме вълнуваща младост, преминахме през различни житейски изпитания, създавахме семейства, отглеждахме деца. Не можех да си представя живота си без тях. Но в един момент, ги съблякох като стара дреха. Като стил на обличане, който си обичал, но в някакъв момент си разбрал, че няма много общо с теб. Отеснял ти е. Станал е демоде.

Започнал е да не ти отива. Спомням си, когато „съблякох“ първата си женска компания, се чувствах много неразбрана. Бях в онази екзистенциална криза, наречена „никой не ме разбира“. Тогава се бях влюбила в човек, който според тогавашните ми възприятия, не отиваше на нашата среда. Той имаше желание да го запозная с моите приятелки, но аз нямах. Все казвах „не, не, не“. Нямах обяснение, така го чувствах. Той стана подозрителен: „Защо? Какво им има?“. „Нищо им няма, чудесни момичета са, просто ... сега искам теб“ – измъквах се, но не беше истина.

Едно силно вътрешно чувство ми казваше: „Те няма да се харесат взаимно. Момичетата, които познаваха до болка, онова, което бях по време на младостта си с тях, нямаше да го възприемат като мъжа до мен. И по техния си женски начин, в шеги и закачки, щяха да детронират смисъла, който аз придавах на тази връзка. Имах усещането, че той също няма да ги хареса – не за друго, а защото не са негов тип. И ще реши, че и аз съм като тях“. Не изключвам да съм се лъгала, така и не направих проверка. Не допуснах да се срещнат. Тогава от изключително значение беше смисъла, който придавах на тази моя среща. И бях изключително ревнива към всякакви странични погледи, преценки, шеги и закачки.  

Влюбването ми в този човек, се беше появило паралелно с много силно желание за вътрешна промяна. В момент, в който преосмислях себе си и отношението към много неща, включително връзките с мъжете. Установих, че макар момичетата да ме бяха приели по мил и готин начин, това приемане ме беше дефинирало. И колкото повече се виждах с тях, толкова повече утвърждаваха онова, което вече не бях. Чувствах се точно както когато бях предала дипломната си работа по възрожденска литература и преподавателят ми се изненада, че вместо с академична работа, предпочитам да се заема с женски списания. Дори и нищо да не ти кажат, се държат сякаш не си оправдал очакванията.

А аз си бях взела „изпитите по предишната опитност“ с шестица, какво искат от мен? Да цикля ли? Така разсъждавах горе-долу. Имах нужда от нова опитност. От друго проявление на многообразната ми женска същност. И срещите с тях сякаш ме дърпаха в стария калъп. Разбира се, сега знам, че това е мое убеждение. Те са си чудесни и сигурно биха приели и моята промяна, но ние сами създаваме своите символи така или иначе.  връщам. Не исках да влизам в този символ, така както не бих облякла мини пола в стил 70-те и точка по въпроса.  

Мина много време след това, линейно около четири години, в които живях без каквато и да било женска компания. И много ми харесваше. Онзи мъж изчезна, както се беше появил. Изигра ролята на регулировчик на кръстовище, на което се чудиш по кой път да тръгнеш. Помогна ми дотолкова, доколкото ми посочи пътя и си остана на кръстовището. Бях свободна да избирам нови символи, в които да се впиша без да се сливам в една вълна с други женски същности, които да ме повличат поради естеството на женската ни природа. Това се случва неизбежно. Винаги.

Колкото и да си мислим, че сме независими. Женската енергия е с водна същност, знаете. Дори когато работим в един и същ екип, цикълът ни се изравнява. По подобен начин придобиваме идентификационни белези на жените, с които общуваме много бързо и лесно. Дори стилът ни на обличане става сходен след известен период на общуване. Затова мога да сравня женските приятелства и с женския гардероб. Стила на дрехите по закачалките се сменя винаги, когато променим средата си. Начинът на живот е дреха, която обличаш и събличаш. И наистина „говори“ на другите, когато се появиш в света, с който общуваш.

Когато се появи сегашната ми женска компания, първо казах: „Не, не, не“. Това съм го минала, женски компании не ща. Обаче те бяха много готини и на всичкото отгоре споделяха същата страст като мен към гурме и вино. Уйдисаха ми на акъла, когато се виждаме да сменяме ресторантите, да направим блог, където да пишем гурме отзиви и други важни теми за приятелството и за любовта. И аз поех – към следващия символ, към ново женско приключение. Трябваше да мине време, за да се плесна по челото и да се сетя – привлякла съм в живота си жените, които с най-огромна радост бих представила на онзи мъж, който остана като регулировчик там някъде на онова кръстовище. С тази водна вълна ми е приятно да се слея и да облека като дреха, която ми отива. Те станаха моят щастлив финал във втората ми книга – „Агент на нищото“.

Вече седем години сме заедно. Не ходим два пъти месечно по ресторанти както в началото. Много от нас не живеят в България, но връзката ни укрепва и вълната ни става все по-силна. С тях аз съм това, което съм. Разбира се, и аз си свърших моята работа – да встъпя в центъра и опозная силата си без да ми влияят странични оценки. Усещам се разбирана и обичана без нужда да обяснявам това или онова за себе си. Всяка има свои живот и много други свои приятелства.

Но магията, която се случва, когато сме заедно, ни успокоява, че всичко е наред през каквито и житейски перипетии да минаваме. Те са моят дрес код за начина, по който съм избрала да пътувам – към взаимоотношенията с мъжете, децата, към градовете, държавите, работата и онова, което се нарича „духовната ми еволюция“. Към предишната ми женска компания бях привързана. Новите момичета ми помогнаха да развия и да се отпусна в чувството на свързаност.  

Когато се усещаш напълно подкрепена от вълната, към която си избрал да принадлежиш, пътешествието през живота е лесно и забавно. Благодарение на тях гардеробът ми е пълен с дрехи и обувки, в които се чувствам изключително комфортно. При всякакви условия. И които ми отиват, каквото и да избера. Обичам ви, момичета.