Някога, когато завършвах първата си книга, си мислех, че ще ми бъде много приятно да работя с жени, но не като си говорим или ги уча на някакви техники и номера, а като им помагам да обърнат внимание на петте си сетива, като по този начин, ги синхронизират с шестото си чувство. Всички знаем, че единствено интуицията ни няма как да ни излъже, когато става въпрос за каквото и да е. От избора на цвета за боя на косата и лака за нокти, до все още най-важния приоритет в женския живот – разпознаването на мъжа, с когото ще се чувства осъществена и изграждане на взаимоотношения, които биха ѝ донесли разгръщане, прието да се нарича "любов", "щастие" и разни други думи, назоваващи прекалено относителни категории.

Никога не го направих. Опитах на няколко пъти, но винаги нещо променяше посоката на моята идея и се отказвах. Отказвах се най-вече, защото се ядосвах – независимо дали бяха близки приятелки или жени, които не познавам, искаха някакъв бърз резултат. Нещо, което да направят както трябва и да им се получат нещата – било с този, по когото в момента са увлечени, било заради връзка, която се разпада, било заради дълга пауза в интимния си живот.

Искаше ми се да бъдат търпеливи. Да позволят на цветната си душа първо да се успокои, да се прибере отново в чистото пространство на същността си, за да може следващият път да бъде посята в благоприятна почва. А после да си даде време да покълне, да се наслади на процеса на вегетация, на силата, с която нежното стръкче пробива земята, на сблъсъка с ветровете, жегата, дъжда, да се сприятели със света на насекомите, някои от които приятели, но други – врагове и да продължи, докато пъпките са готови да разцъфнат в цвят, който ти взима дъха, когато го погледнеш и опива с аромата си.

Вниманието към сетивата и опознаването им, води точно до това. Първо да приемеш, че нямаш никаква история, че от мястото, на което си стигнал, разполагаш само със семенца, от които да посееш нова градина, за ново проявление на живота. После да започнеш на ново, като бебе, да осъзнаваш тялото, вкусовете, ароматите, допира, онова, което виждаш и усещаш. Осъзнаването на сетивата преражда, сигурна съм в това.

Но тези, които се случваше да поискат някаква помощ, мъдрост, подкрепа, съвет, обикновено са стигнали някакъв предел, в който "търпението" е последното нещо, за което искат да чуят. На приятелките, които все пак ми се доверяват и продължават да ме питат: "Добре, защо не искаш да работиш с жени, толкова ми помогна...", обикновено отговарям: "Защото не съм аптека и не продавам антибиотик. Освен това, ти си ми приятелка, свързана си с мен. Обичаме се. Така че сме като скачени съдове – когато аз развивам нещо, ти влияя дори да не се виждаме, когато ти се разгръщаш, влияеш на мен."

В крайна сметка предпочетох само да пиша по тези теми. Когато пиша, така или иначе водя мисловен диалог единствено с жените, които вече познавам. Нито мога да избегна това "ограничение", нито искам, защото вече съм се убедила, че тази колективна женска енергия, която представлява моят кръг жени, с които по някакъв начин съм близка, е обединила почти всички съществуващи женски архетипи. И това ми е напълно достатъчно, за да стигна до цялото през миниатюрния прозорец на текст от 5000 знака.

Преди ерата на социалните мрежи не забелязвах колко силна е връзката между жените, които се харесват и обичат една друга. Когато не виждаш някого всеки ден, обикновено помниш състоянието му от последната ви среща. И това създава някаква илюзия, че човек остава там, където си го оставил. Ако не сте се чували по телефона за актуализиране на клюките и вътрешното състояние, остава отпечатъкът на последната среща на живо. Статусите в социалните мрежи обаче ми помогнаха да видя колко мощен и силен е синхронът с онези, с които си свързан с невидимите нишки на онова, което някога е било наричано "сестринство". Случвало ми се е, когато стигна до някое мое лично и дълбоко интимно откровение, само след часове, понякога минути, да го видя отразено по стените на приятелките си. Спонтанно, интуитивно, красиво, вдъхновяващо, потвърждаващо, че всичко е наред.

Точно толкова, а в определени моменти и по-голямо влияние имат жените, които не харесваш, които са единствено модел на онова, което никога не би искала за себе си, пък който ще да го възвеличава или иронизира като "женско нещо". Всъщност, именно тези жени са способни с много по-голяма императивност да направят крачка към някакъв избор, отколкото моделите на приятелките, които обичаш и харесваш. В приятелствата, с които си "о’кей", на практика почти няма нужда да правиш. Когато една го е направила, то рефлектира, отразява се и издига цялото, без специална нужда да работиш "върху себе си", "със себе си" или да правиш някакви по-драматични равносметки.

Съвсем естествено, ти си част от тази система и съвсем несъзнателно действаш като част от нея. Това е предпоставка и за вътрешен мир, чувство на увереност, в начина, по който действаш. Нещата в живота ти се получават някак естествено и хармонично с тази среда, която по естествен начин си почувствала като своя. Дори не обръщаме особено внимание. Приемаме го като даденост. И това ми харесва.

Правим решаваща и по-крайна крачка в някаква нова посока, единствено когато искаме да се разграничим. Не от имагинерното "общество", не от разнообразните преживелици с мъжете, а когато искаме да не бъдем като жените, чието поведение, маниери, начин на живот ни изпълва с потрес като розови прашки на космат задник на гей. Когато желанието за женственост премине границата, в която се превръща в карикатура на женствеността.

В реалния живот обаче, ние, жените, сме склонни да изпитваме истински потрес от не чак толкова карикатурни на пръв поглед неща. Например, аз изпитвам истински потрес от желанието за бърз резултат.

Единственото, което разпознавам със скоростта на краткия марж между светкавица и гръм, е дали нечие сърце е готово да се отвори за бавния път на трансформацията към преоткриване на любовта или предпочита да се задоволява и да приема като облекчение "антибиотиците от аптеката". И към такива хора, както мъже, така и жени, съм крайно нетърпелива.