Миналия път стана дума за това, че жените инвестират във връзките си, а мъжете са склонни да плащат за секс, включително, за да си задоволят нагона, без да ги застигат разните му там емоционални рани. Това като цяло ще си бъде вярно докато съществува опозицията в мисленето, наречено "мъж-жена". Аз лично от доста време ползвам това разделение твърде условно и напоследък дори малко се насилвам да го правя, за да ме разбират. Но като цяло, не вярвам в това противопоставяне.

Много добре познавам собствената си мъжка същност, която деликатно се слива с женската. Може би понякога изпадат в някои противоречиви влияния, но в общи линии не виня човека, с когото ми е приятно да споделям интимните си моменти за моите собствени дисхармонии – гледам да си оправя моя собствен баланс, за да бъдат избягвани недоразуменията от типа – защо някой не се държи с мен като с жена, след като аз му се държа като мъж или обратното. Но както и да е. 

В случая ще поразсъждавам по темата "за какво служат връзките" в контекста на твърдението си, че те са вид "инвестиция". Абсолютно съм сигурна, че от предишния текст сте останали с убеждението, че тази инвестиция е в посока на това да седнем да изграждаме общо бъдеще. Нищо, че изприказвах доста за "отварянето на сърцето". Но аз съм търпелива, като учителка, на която не ѝ омръзва да преподава материала от първи до четвърти клас отново и отново.

Не че има нещо лошо в това хората да се съберат, да си народят дечица и да правят заедно всички неща, които двойките правят съвместно. Ако се случи, добре. Ако обаче не стане така – пак е добре и по никаква причина не трябва да мислите, че сте се провалили или нещо не ви е наред и "не сте човек за връзка", примерно. Ето върху тази аксиома ще поразсъждавам този път, сякаш е теорема. Важното в нашите най-интимни отношения е, че то ни провокира постоянно да опознаваме нюансите на своите собствени емоции. Няма как да стигнем до тази съкровищница без партньорство с някой друг.

Точно като при историята на Шехерезада, процесът на създаване на доверие между двама души винаги е и едно вълнуващо пътуване към преоткриване на самия себе си. Затова и бъдещето на самата връзка не ме интересува особено. Онова, което винаги ще продължава да ме омагьосва, са малките, трепетни откровения на всяко следващо докосване между привидно различните ни светове, които постоянно взимат решения къде и как биха могли да се напаснат хармонично в пространството на другия човек. Навремето моите приятелки много ми се чудеха на акъла – добре де, какво можеш да искаш от връзката, ако не бъдеще?

Ами ако искам просто да изживееш нюансите на обичането – това мога да обичам, онова не? Ами ако искам да науча какво е приемането, прошката, състраданието, това да си един отбор с някого? Ами ако искам да споделя начина си на живот като вкусове, аромати, отношение към изкуството, към определен тип преживявания, с някого, когото обичам да прегръщам нощем? Ами ако съм искала да разбера какви са граничните ми състояния на болка и възторг? Ами ако искам  да готвя разни вкусни неща и да ги споделям със съществото, което обичам? Ами ако те са ме вдъхновявали да научавам много нови и интересни неща и са разширявали мирогледа ми? Ами ако те са ме вдъхновявали да следвам най-смелите си мечти? Ами ако те са, за да добавят алтернативни гледни точки, към моята представа за нещата от живота и така да ми дадат по-широка перспектива за изява на това, което съм? Ами ако те са, за да добавят нови стратегии за успеха към моите собствени? Ами ако колкото повече са били връзките ми, толкова повече съм осъзнавала, че всички сме едно? Ами ако всяка моя връзка е укрепвала и утвърждавала връзката ми със самата мен? Ами ако връзките са за това? Коя е институцията, която е казала за какво са връзките? За да поддържаме със съвместни финанси един дом, да народим и отгледаме децата, да вземем много кредити и да треперим да не ни уволнят от работа? Защо пък трябва тяхната функция да се свежда само до тази ограничена употреба на могъщия ни емоционален потенциал.

Никога не съм се учудвала, че хора, сътворили такъв свят за себе си, след време започват да се чувстват чужди един за друг. Да претрупаш връзката си с отговорности за битието, означава да я вкараш в рамка, която повече не обслужва индивидуалното развитие на всеки един.

Затова и хората понякога започват да се чувстват като в капан. Работят като луди, бързат да се приберат, за да изпълнят семейните си ангажименти, погледат малко телевизия, понякога се поскарат, разкажат си нещо, оплачат си се взаимно, сменят няколко канала на телевизора, за да ги разсее нещо, отидат на някоя и друга ваканция..., окей, връзките могат да бъдат и за това. Но да бъде вменявано на цялото общество, че те са единствено заради това, си е направо морална инквизиция.

Спре ли да научава нещо ново за себе си човек от едни интимни отношения, спре ли да се развива като творец, престане ли да има вдъхновение да следва най-смелите си мечти, то каква би могла да бъде причината те да продължават освен неудобството да бъде нарушен общественият договор?

Това никога не го разбрах. И нямам никакво намерение да го разбирам. Това, което знам от първа ръка и немалко години опит, е, че колкото повече не го разбираш, толкова повече няма да има нищо в емоционалния сват, което е в състояние да те уплаши, защото е преходно, или защото не можеш да го вържеш на каишка.

Когато ти се обича, да обичаш – винаги си заслужава, независимо от форматa, в който някой е опитал да натика понятието "връзка".

Това е то.