Михаела Петрова
Само като си представя, че отново трябва да се върна на работа, да обслужвам каузи, в които не вярвам, да изживявам стрес дали съм спазила срокове, дали съм свършила нещата така че да се харесат – на шефовете, на публиката, на пазара, лошо ми става – сподели наскоро моя приятелка, която пролетта напусна работа.
– Как се справи ти, когато отново влезе в играта?
Само за протокола ще спомена, че приятелката ми не е изкрала някакво безметежно лято с безкрайни купони, пътешествия и бездействие. Напротив, работеше здраво физически. Прекара си лятото с кал и вода до ушите, с копане, с пазарящи се за жълти стотинки прекупвачи на домати, картофи и други такива неща, за които си казваме: друго си е да нарежеш домат и лук от градината. Друго си е, ако е градска еко-био глезотия. Когато е ежедневие, с което трябва да си закърпиш месечния бюджет, домат не ти се поглежда. Особено ако си свикнал на типичния офис – стрес, но продължаваш да го търпиш, защото месечната заплата цъка през банкомата на всяко първо число. Не казвам и че не е доволна.
Нарече го „лятото на моята трудова терапия” и по моя преценка на страничен наблюдател вадеше от девет кладенеца вода, за да ни убеждава колко е щастлива. Когато се връщаше с щайгите домати, омърляна до ушите и разказваше поредната история със селските хитреци и придържаше кръст, ръка или крак – зависи къде я беше ударила поредната трудова трамва, обикновено завършваше своята тирада с думите: „след като успях да се справя с това, значи мога да се справя с всичко”. Изреждаше имената на бившите си началници – мъчители, които не могат да се мерят вече с психичната сила, която е придобила. Но лятото свърши, пари няма. Тя прекрасно осъзнава, че алтернативите за зимата не са чак толкова много. Или се връща в бранша, който познава добре или нещо друго, но все едно – работа трябва да започне.
Истината е, че ми е трудно да й дам съвет. Това упражнение с „трудовата терапия” тя го направи до голяма степен от любов. Заради гаджето си, с което реши да сподели този начин на живот. А аз съм от жените, които заради любов към мъж такива работи не правят. И не мислете, че не са ми предлагали.
Сега нали е модерно да се напуска града и неговата лудница, да се посвещаваш на еко-био земеделие, имам такива приятели. Предлагали са ми да им бъда закъсняла невеста и да ме спасят от „матрицата”. Не, благодаря. Не е моето нещо. Не ми е по-вкусен домата, когато сама съм си го отгледала. Наслаждавам му се и когато съм си го купила от плод-зеленчука, на който имам доверие за качеството на стоката. Имам си други табиети, които ме водят към насладата. Най-вече благодарността.
Не произнасям молитвата „Отче наш, благодаря за насъщния”, но отправям мислена благодарност за храната в чинията си. Усещам вкуса да се разлива по небцето ми и си давам 7 секунди, за да благодаря – на храната, на сетивата си, на пълнотата, на това, че имам. За трудова терапия не ме търсете.
И само този съвет мога да дам и за работата. Каквато и да е тя, винаги ще има неща, които ни харесват и които са супер досадни, несправедливи, дори непочтени. Има стрес, но има и радост. Хващам се за това. Само за това, което харесвам.
И благодаря – на чувството, което изпитвам.
Виж, то е същото като с гаджетата – най-накрая се сетих какво да й кажа. - Когато си преживяла някоя неприятна раздяла и дълго време си искала да бъдеш сама, за да забравиш, да изличиш раните, да се справиш сама, да се намериш... после ти е трудно. Дори и да харесаш някого, щом ти се натиснат емоционалните бутони, всички гадости, които мислиш, че си забравила, се отключват и започват да ти викат „куку” от различни посоки.
Говорим си за...
Дори да са пълни глупости – да си забравила да купиш хляб, да си забравила колко се дразниш от мъже, които гледат футбол, да си забравила, че това не ти е приятелка, на която можеш в посления момент да кажеш: извинявай, тази вечер имам друг ангажимент. И тези неща са стрес. Отвикнала си от тях, но вече имаш мотив. Имаш в живота си някой, който ти носи радост, някой с когото споделяте заедно други неща, които са ви приятни, някой, в когото се сгушваш насън. И това те кара да пропускаш през теб, да не се вторачваш в нещата, които ти създават стрес от връзката. Така е и с работата. Особено, когато познаваш силните и слабите си страни. Връщането не е поражение. То може да бъде любов.
Нали си спомняш книгата на Кели Кътроу*, за която твърдеше, че е писана лично за теб. Така твърдят всички, на които я подарих... Та, тя казва: „Докато се придвижвате в кариерата и живота си, не трябва да забравяте, че не сте това, което правите”. Ти нямаш битки, които са твои. Имаш изживявания, които избираш.
Ето, през лятото избра да бъдеш щастлива от това, което правиш, без то въобще да беше твоя кауза. Няма кауза в доматите.
Избра да го споделиш, с човека, когото обичаш. Сега просто можеш да избереш общуването с екип, който харесваш. Това е всичко, което мога да кажа за връщането в играта. Намери си страстта, която да те подритне в тази посока.
Стрес винаги има. Пускай го да преминава през теб. Хвърляй го в коша като дръжката на домат.
Оу, само за домати не ми говори. Няма да близна.
Упс, май не помогнах много. Но работата е като доматите – няма нужда да „я близваш”или да ти бъде кауза, важното е в процеса да има неща, които те карат да се чувстваш добре.
*Кели Кътроу – успешен PR и маркетингов експерт в областта на модата в САЩ. Заглавието на книгата е: „Ако ви се плаче, излезте навън”.
