Михаела Петрова
“Разбирам, че и на жените им е нужно изживеят някакви мъжки неща, обаче колкото по-емпатичен ставам, толкова повече не мога да издържам „жените–пичове“. Случвало ми се е да спра насред секс, когато усетя, че тя най-откровено ме чука и да ѝ кажа: май е по-добре да сипеш по една ракия.
И знаеш ли кое е още по-интересното – жената-пич е съвсем окей с това. Не се сърди. Става, намята се с нещо и сипва ракия. Разбирам го, знам защо се случва, не го осъждам. Дори го предпочитах преди, когато и аз не можех да нося отговорност за интимността, но вече не е моето нещо.“ - така обясни промяната в себе си, програмистът, за който ви разказвах напоследък.
Ключовата дума, която усетих най-силно в това споделяне, са думите „отговорност за интимността“. Интимността често се бърка със самото сексуално преживяване, но не е това. Тя е нещо сакрално.
И за мен буквално означава да довериш себе си на другия. Всичкото „себе си“ - онова, което познаваш и онова, което не познаваш, но би могло да се прояви в различни моменти от общуването без грам напрежение или страх как ще бъдеш възприет. Без притеснение, че би могъл да станеш лесно уязвим или манипулируем.
Да си спокоен, че няма да ти се натяква нещо, което си направил или казал в моменти на раздразнение, несигурност, умора, в моментите на „празнота от чувства“, защото и такива състояния има всеки нормален човек. Да си в мир със себе си във времето, в което се отдаваш на занимания, които засягат само теб.
Да се радваш и вдъхновяваш от хиляди неща, които не са част от общия ви бит и ежедневие. Да ги споделяш с лекота без да се чувстваш неудобно, че „изневеряваш“ на общите ви интереси... Така, от дума на дума, докато разширявахме границите на понятието интимност, стигнахме до извода, че няма нищо по-ценно в партньорските отношения от наглед баналния израз „да имаш човешко отношение към другия“.
Това е топло и меко чувство, което отпуска, а не товари с партньора с личните ти драми, убеждения, мнения и преценки. Или както го нарече програмиста: „Аз не налагам моята енергия като задължение за жена ми“.
Тази реплика ми се стори толкова гениална, че това беше моментът, в който реших, че и без негово позволение, ще го цитирам. Да го можеш истински означава да си силен. И включва в себе си още куп изтъркани понятия – уважение, състрадание, почит, да изслушваш без да го прекъсваш, да не реагираш първосигнално каквото и да чуеш, а да не приемаш нищо лично и да помислиш преди да отговориш. Никога да не даваш акъл, ако изрично не ти е поискан съвет.
Да казваш „благодаря“ и „извинявай“. Да се прибереш в центъра си и да останеш наблюдател, когато другия е обзет от някаква своя емоционална буря. А когато отмине, да продължиш да партнираш с радостната и слънчева страна на своя избраник.
Да не „съжаляваш“ другия дори да е изпадал в „беда“ според неговите критерии, а единствено да бъдеш съпричастен слушател. Или придружител – ако случаят го налага. Когото и да съжалим, това създава пробойни единствено в нашата собствена лодка. Това означава, че приемаш като задължение енергията на другия.
Същността на тези клишета за доброкачествено общуване се усеща с цялата си сила, само ако си преборил вътрешните си демони, прегърнал си сянката си и не воюваш вътре в себе си. Тогава искрено ги чувстваш.
Ако си си дал труда сам да излекуваш раните от защитните брони, които носим от векове. И най-вече първичната, за която също стана дума в разговора ни с момчето: „Отхвърлянето е естествен процес, към който трябва да се адаптираш. Това е нормален процес на селекция“.
Отхвърлянето е нашата митологична, библейска рана. Отхвърлянето от райската градина, отхвърлянето от топлата майчина утроба, усещането на отхвърляне при поява на следващо дете в семейството, при развод на родителите или други фамилни инциденти. И не на последно място – в духа на новия тип мислене - отхвърлянето в третоизмерната плътност, където хилядолетия наред за „нормалност“ се приема, че си откъснат от божествената си същност.
Много е сложно да се приеме, че това е еволюционен експеримент. Нормален процес на селекция за адаптивните видове. Подобни хипотези все още граничат с ментални отклонения. Но тъй или иначе, болката от „отхвърлянето“ е нещо като фундамента, върху който е изградена нашата сложна цивилизация.
Ако веднъж го приемеш като нещо нормално за този свят, тогава никаква реакция няма да ти бъде чужда. Ще приемаш по-спокойно кризите на другия, ще му даваш възможност да намери своя начин да еволюира.
В този смисъл, с нашият програмист споделихме синхроничните си убеждения, че човек може да има всякакви връзки – да се влюбва и разлюбва, да остава сам доброволно, да бъде „пич“ и да го играе cool, колкото си иска, но ако усети, че му е дошло време да създава семейство, е добре да прибере тези поведенчески модели в кашона с играчките от детството, тийнейджърството, младостта.
Нито един навик от времената на „отворените връзки“ не е уместен при зряло партньорство. Дори и най-романтичните истории не са добра причина за брак.
Тяхната функция, както на силната и непреодолима страст е да ни „натиснат бутоните“, благодарение на които да навлезем в себе си и да видим цялата палитра от емоции и чувства, от която сме забъркани. Да вземем осъзнато решение какво да оплевим и какво да култивираме.
Тези истории именно затова са луди, диви, страстни, пълни с драматични моменти, поглъщане на другия, ревност, страхове и съмнения, разочарования от нереалистични очаквания. Партнирали сме си като огледала на всичките си подсъзнателни убеждения и страхове.
Това е чиста физика: светлината на тази внезапно подкосила краката ни любов едновременно заслепява очите и сетивата ни – „любовта е сляпа“ казват старите хора. Но в същия момент, вътрешните наши сенки, започват да се прожектират върху другия. Влюбването ни превръща в нещо като „кино машина“ – „влязох във филм“, често казваме, когато ни се случи.
Спомнете си обаче, какво се случва, когато видите някоя стара изгора след време. Особено ако има нова и приятна връзка. Казвате си: „Не мога да повярвам как се е променил. Сякаш не е той /тя“. Дали наистина се е променил или не, няма значение. Ние вече не сме влюбени. Повече не прожектираме върху него собствения си филм.
Затова можем да го видим в друга светлина. Но ако връзката ни продължи след кризи и емоционални катаклизми, предубедеността от драматичните периоди, ще остане някъде дълбоко в нас и като трънче в петата, от време на време ще ни понабодва.
Дълготрайните връзки, в които има смисъл включват човешко отношение на първа база. Не лова между мъжа и жената. От него вече няма смисъл. Защото в една отговорна връзка вече не сме само мъже или само жени.
И не се събираме, за да оцеляваме, а за да градим нов свят. Нова матрица. Съвсем като в един търговски догвор - всяка страна има ангажименти по градежа, които трябва да спазва с респект и уважение към другата страна. Къде е любовта ли? Там, в процеса на изграждане. Тя се ражда от това и така се утвърждава.
Просто трябва дисциплина. Емоционален фитнес и хигиена на чувствата. Както казва мъдрата майка на една моя приятелка: упражнението е волево, а не емоционално.
Онези, които си мислят, че ще им е скучно, дълбоко се лъжат. Когато градиш, никога не е скучно. Умението да създадеш партньорски екип е единствения мост, който на този етап от еволюцията може да ни изведе напред. Предполагам за всички вече е ясно – случва се преход от един вид цивилизация към друг. Както и да я наричате, тя е факт.
В моменти на преход е важно да бъде изграден добър фундамент. Който го направи за себе си и собственото си семейство, създава потенциал след известно време това да стане модел и за изграждане на обществото. Това въобще не е утопия.
От три-четири години наблюдавам, че започва да се случва. Кое? Ами, това че любовта се разгръща по време на градежа. Това се случва. И ме радва.
Прочетете още от Михаела Петрова в Edna.bg:
Кога ще дойдат добри времена и за нас
Любов моя, моля те, не прави всичко за мен
