Днес решихме да ви припомним един текст, който ни показва, че не винаги е лошо да не знаем какво искаме. (бел.ред.)
“Отдавна търсех момиче точно като теб - нормална, да не мрънка и да знае какво иска.”
Тези думи трябваше да бъдат комплимент отправен към мен от един мъж. Може би трябваше да ме накарат да се почувствам добре.
Говорим си за...
Истината е, че след тези думи се почувствах като ударена с мокър парцал през лицето. Защо ли? Защо не почувствах, че наистина се вписвам в това определение, а и не исках да бъда дори близо до него.
Осъзнах, че съм станала фалшива, за да угодя на някого, като мислех, че изпълнявам собствената си прищявка. Оказа се, че всичко е прах и дим и в края на деня не е никак важно кой за какъв те мисли, а какво е твоето вътрешно усещане за самия теб.
Вътрешното ми усещане ме накара да искам да крещя след тези думи, които чух по свой адрес. Защото не съм нормална, не знам какво искам и обичам да си мрънкам от време на време.
И не, не съм кифла, козунак или суха паста. Аз съм просто човек, на който му писна да се старае да бъде това, което очакват от него.
Не съм нормална
Аз съм малко странна, точно като теб. Понякога си бъркам в носа, смея се до сълзи, кихам смешно, ходя с гащи на Спондж Боб и косата ми често стърчи във всички посоки на света.
Сутрин се събуждам с отпечатък от възглавница върху бузата и обичам да ям вафли и сандвич с шунка - едновременно. В крайна сметка съм ненормална колкото и всички останали, защото е време да си признаем, че всеки има своите малки странности.
Понякога мрънкам
Ще разочаровам доста хора като кажа, че обичам и да мрънкам. Мрънкам, когато завали, а съм си изправила косата. Мрънкам, когато съм гладна, а няма нищо за ядене. Мрънкам, когато не ми се става рано сутрин.
Мрънкам, че няма какво да облека и мрънкам, когато си скъсам новия чорапогащник. Не мълча и не се усмихвам приветливо нон-стоп. Понякога съм мрачен, мрънкащ облак, който е готов да те удави със своите претенции.
Не знам какво искам
А някой знае ли какво точно иска? Всекидневно трябва да взимаме толкова решения и пред нас се разкриват толкова възможни избори, че защо изобщо някой продължава да се чуди на хората, които не знаят какво искат.
Да не знаеш какво искаш е новото себеосъзнаване. Не ставаш автоматично идеален, ако знаеш какво искаш, просто... ставаш.
В заключение ще кажа, че няма нищо лошо от време на време да не знаем какво искаме, да си мрънкаме и да не бъдем нормални - именно в това ни е чарът!
Прочетете още:
- Прощално писмо до голямата, (не)подходяща любов
- С аромат на печени чушки и детство
- Защо мразя лятото...
- Ако любовта не се случва, означава ли това, че не я искаме достатъчно