Много е трудно. И не става въпрос за неприличните предложения. Този филм сме го гледали, та чак сме се захласвали – мъжете по Деми Мур, жените, ах, жените! – по Робърт Редфорд. Само че животът не е кино. Колкото и да се вкарваме във филми.
В живота на Edna нормално обикновена жена, която става сутрин със звъна на алармата, пъха се под душа, докато кафеварката е заредена от вечерта, за да не се губят ценни минути за закуската на фамилията или за прическата и грима, пие кафето на крак и хуква по ежедневния маршрут, включващ житейските друмища, спирки и пребивавания съобразно работа, ангажименти, свободно време, едва ли има място за някой очарователен милионер.
Не че тя не би поразбутала, посритала и пренаредила деня си. Просто милионерът не може да се напъха в нейния живот, дори да му е постлана червената пътека на очакването. Очарователните милионери с неприличните си предложения са като принца на белия кон, който идва само насън. Пък дори и да ти се случи наяве, след известно време се оказва, че не е никакъв принц, а мамино синче, яхнало дървено конче или самодоволен бабанка със самочувствието на расов жребец.
Както принцесата нерядко се трансформира в квакаща и каканижеща непрекъснато твар в развлечен зелен пеньоар на баклавички. Животът е предимно всякакъв, обича да казва един мой приятел, и аз съм безрезервно съгласна с него.
А всякакъв означава, че нито е само черен или само бял, нито е сив, нито е цветен и ярък като майска дъга, а от всичко по малко и то не в реда, в който го искаш.
А изкушенията затова са изкушения, за да им се отдадеш. И е по-трудно да кажеш „не” на предложението за евентуална печалба от лотария, суперпромоция или свръхизгодна услуга, отколкото на Робърт Редфорд.
Жените сме особено податливи на шопинг терапията. Знам как вдига самочувстието и как те откъсва от мрачните мисли новата чанта или чифтът червени обувки на шеметни токчета. Класика! Леле колко пъти съм се измъквала по този начин, с ръка на сърце кажете, че не сте го правили. Сте, разбира се.
Понякога не трябва да казваш строгото разумно „не”, заради себе си. За да се измъкнеш от кашата, която са ти поднесли неочаквано или сама си забъркала, обърквайки съставките. Обаче всичко си има граници. Не може да се самоизмъчваш, съгласявайки се с всичко, което ти се предлага.
Като не ти се ходи на кафе с колежките, за да си говорите за манджи и плетки или за лифтинг и ботокс, ами кажи „не”. Като организираното в последния момент по нечия приумица парти не ти е интересно и ще ти утрепе почивката, кажи „не”. Като комшийката ти звънне, че е направила кекс и ще се качи да си побъбрите, а ти искаш да се излегнеш на дивана с книжка в ръка, кажи „не”. Толкова ли е сложно?!
Да, толкова. Защото сме обществени животни и трябва да поддържаме колегиални, съседски и приятелски отношения. За сметка на собствените си желания. За да не обидим колежката, партньора си, съседката, другите. А себе си – може. Така ли? Ами не е така.
Всекидневно ние не вървим по пътека от рози, а по тънката нишка на избора. А изборът задължително е труден, защото е наш. И дали ще стъпиш накриво в едната или в другата посока, зависи от нас самите. Ако не обичаш себе си, как ще обичаш другите? Това не е егоизъм или егоцентризъм. Я се замисли дали винаги другите са се съобразявали и съгласявали с теб. Не, нали? И са си имали причини.
Не ги интересува как правиш лютеница със сирене, през уикенда искат да отскочат до вилата, не им се слуша каква беля е сътворило детето ти, защото си имат свои проблеми. И трябва да уважаваш правото им на отказ, за да можеш да изискваш те да уважават твоето „не”. Просто трябва да се научиш да го казваш. Без угризения.
Мислите, че аз съм първата, стигнала до този извод? Не, не съм. Мислите, че го спазвам винаги? Не, не ми се удава. Мислите, че днес като ми се обадиха от един мобилен оператор с предложение за подарък на чисто нов таблет последен модел с гениални екстри само за някакви си десетина лева на месец, отказах? Не, с всичкия си акъл приех. А за какво ми е таблет, да ме питате, като си имам?!
Толкова мило беше момичето, че ми стана неудобно: то е на процент, длъжно е цял ден със заучен сладък глас да представя офертата, да отговаря любезно на идиотски въпроси, да благодари и след най-троснатия отказ, а кой знае какво му е дереджето в личен план и дали изобщо му се говори…
Та преди да отсека твърдото си, но възпитано „не”, пустото ми женско „да” хукна като пуле пред майка си и уйде коня у ряката. Сега чакам да ми звънне някой ослепителен милионер, за да го отрежа. Все някога трябва да се науча да отказвам, поне да почна от най-трудното.
Прочетете още от Маргарита Петкова:
Мъже, не по-високо от носа си!
Точно на мен ли ще се случи това?
