Михаела Петрова
Това лято около мен има истински бум на любовно откриване и преоткриване.
Да, някои връзки, които са преминали през тегавини и сложни казуси за преодоляване, се разпадат.
Не всички успешно се трансформират в ново преоткриване един на друг, но в крайна сметка и това е добре.
Нормално е, когато разни убеждения се отцеждат от нас, да си помахаме за сбогом с онези, с които заедно сме ги споделяли.
Но този път няма да говоря за разлъки, а за новите срещи – онези, които се появяват след пресяване на излишното.
Истински добрата новина е, че онези, които сега срещат своя неочакван човек след дълга пауза от интимност, си пасват като липсващи парчета пъзел.
Забелязвам, че тези хубави нови връзки се случват на хора, които години наред не са направили компромиса да бъдат с някого просто за да не са сами. И са били по-серт. Не са били склонни на компромиси.
Съзнателно или по стечение на обстоятелствата са имали време да опознаят себе си, собствените си граници, личното си пространство. Какво обичат и какво могат, когато са оставени сами на себе си. Точно такива хора и точно това лято се озоваха в двойки, за които с усмивка казват: „Не мога да разбера с какво заслужих това щастие”, но все пак си дават сметка за причината - „Узрях”, казват.
Осъзнават, че каквито и неуспешни опити за продължителна интимност да са имали преди, в емоционалния си свят са били като нежен и красив пролетен цвят, който омайва с вид, ухание, невинност и съдържа в себе си обещание за хубав, сочен плод, но откъснеш ли го, увяхва бързо. Или като плод, който изглежда завършен, но дръжката още го крепи за стеблото си и не е готова да го пусне. Във взаимоотношенията си са се чувствали като „отбрулени без време” и логично – връзките им са го докарвали на онзи стипчиво-кисел вкус, който имат незрелите плодове.
Това няма нищо общо с възрастта.
Има жени и мъже, които узряват в двайсетте-трийсетте си години, има и такива, които зреят след 40-те. Точно както има ябълки и круши „петровки”, напълно готови около Петровден и такива, които достигат своята завършеност през есента. Не можем да кажем дали едното е по-добро от другото. То е такова, каквото е. Както казват бабите от едно време, през чиито ръце са минали много деца и внуци от някогашните големи семейства: „Ами то, кое-кво си е”.
Общото, което споделят всичките ми приятели с новите си връзки, е, че ако преди се е налагало да полагат повече усилия, за да се справят с динамиката на отношенията и нейните естествени кризи в процеса на адаптацията помежду си, то когато си „зрял”, подобни усилия не се налагат.
Приемането на един вече завършен човек става много по-лесно. Няма притеснения, страхове, спирачки, чудене как ще ви приеме другия ако искате или правите това или онова. А само приятна лекота, удоволствие от споделянето на съвместния живот, уважение към личното пространство.
Всякаква необходимост от манипулативни игрички от типа: как да го задържа,... да я накарам да моли за още, ... да го убедя да направим ремонт или да пътуваме някъде... да дойде с мен на роднинска вечеря,... да не ми се сърди, когато се виждам с приятели..., да гледа детето, за да изляза сам/а... разни такива неща напълно отпадат. Прилепчивостта и зависимостта, включително финансовата, също отсъства, когато зрелостта е налице. Във връзките, за които говоря, има екипност и сътворяване, леко и подвижно като в детска игра.
Интересното е, че на фона на това любовно лято, което избухва около мен като пуканки в микровълнова, явленията в обществено – политическият живот на световната сцена, са все по-драматични. Има дни, в които съм толкова щастлива вътрешно от промяната, която наблюдавам в себе си и близкото ми обкръжение, че ми е неудобно да го споделя, защото социалните мрежи са като „стената на плача”.
И въпреки всичко, забелязвам, че и други приятели го казват: „Обожавам чувството, когато всичко се сговнясва около теб, но вътрешно си убеден че всичко ще е наред. Не е оптимизъм, друго е. Сякаш нещо ти казва с всички сетива, че нещата ще станат както ги искаш. Всичко е в нас, в главите ни, човешкото съзнание и силата му са неограничени!”.
Ето това е картината – от телевизионните екрани и медиите ни заливат новини за насилие, гордост и предразсъдъци, жестоки игри на властта, тотална неадекватност, глупост, симптоми на случваща се вече трета световна война - сякаш се сбъдват всички най-страшни пророчества.
А други някакви хора – интелигентни, адекватни, с акъла си, живеещи напълно интергрирани в същия този социум, който се разпада по шевовете, се чувстват щастливи, твърдят, че всичко е наред, влюбват се безогледно, отварят сърцата си истински и напълно за други хора. И заедно започват да творят нови неща – някакви глупости такива: аксесоари за дома, бижута, магазинчета, стихосбирки, пътуват заедно, правят деца, снимат изгреви и залези, монтират видеа от дрон, лежат на тревата и гледат облаците, ловят покемони и събират точки в супермаркет за играчки за децата, снимат си салатата и я споделят в мрежата насред апели за солидарност, ненасилие, събиране на средства за болни деца и хора, петицията за спасяване на Странджа...
Случва се едни и същи хора в рамките на един и същи ден да твърдят, че загиваме като човечество и че се възраждаме, че има смисъл, че има вяра и надежда...
В езотеричните книги се твърди, че енергията на Състраданието се е оказала ключът към квантовия скок и еволюцията на планетата. Именно тя е била причината да ни се размине „оня Армагедон”.
Но в деня на турския „опит за преврат” усетих много силно една друга енергия, която буквално заля пространството. Това беше енергията на Надеждата. Тогава свързах двете неща, които привидно си противоречат – насилието, агонията на желанието за власт и създаващите се нови връзки между зрели хора: когато се влюбваме безогледно, когато отваряме сърцето си за други хора, когато творим, се преизпълваме с надежда – че тази красота ще продължи да съществува, ще докосва други хора, ще узрява за свой живот.
Директното противопоставяне на насилието и глупостта поражда още от същото. Но ако правиш нещо различно, от което цялото ти същество трепти и пее, подскача и танцува... колкото по-неадекватен политически си, толкова повече сила за промяна към по-добро се внася в цялото. И колкото повече хора ежедневно правят сладки глупости един за друг заради радостния си импулс на обич, толкова по-силна става тази енергия.
Толкова повече от нея се внася в онова колективно несъзнавано, за което говорят психолозите от Фройд и Юнг насам. Радостните глупаци имат силата да трансформират страха. На планетарно ниво. Убедена съм в това. И ако в коментарите под тази статия напишете, че съм най-големият глупак, ще го приема като най-големия комплимент, който някога съм получавала.
Така го усещам.
Влюбвайте се безогледно. Това е заповед.
Знам, че на сърцето не може да се заповядва. Но това е заповед за ума, на който години наред заповядвахме да търси „най-подходящия за мен“. И той се скъсваше от работа да създава критерий за „подходящо и неподходящо“. Бас държа, че ви е разгонил фамилията с неговите критерий. Време е да му дадете друга работа. Например да наблюдава дишането ви – както съветва един будитски монах. Така, когато нещо ви „спре дъха“, умът ще ви подсети да дишате, да дишате, да усетите живота, любовта и радостта у себе си.
Да усетите всичко онова, което превръща всяка любов в подходяща. В изживяване, което ви отива. Ей затова става дума. И така...
Прочети още от Михаела Петрова в Edna.bg:
Какво да правим, ако той е изтрещял?
Деца на времето си – новите семейства, индивиди и оргазми дори
Семейство, в което всичко е наред
Любов моя, моля те, не прави всичко за мен
